Щрихи е роман за Мия и нейното семейство, което след като Словения става независима държава, преживява т. нар. „изтриване“ (izbris). Изтриването на пребиваващите е един от най-мрачните моменти в съвременната словенска история: през 1992 г. повече от 25 000 човека – предимно някогашни граждани на останалите югославски републики – са незаконно изтрити от регистъра на постоянно пребиваващите. В рамките на една нощ губят юридическия си статус, личните си документи и основните си човешки права, с което стават невидими в собствената си страна. Романът разкъсва тишината около тази травма – за нея не говори нито семейството, нито обществото. Историята на Мия предлага интимен поглед към другата, по-малко словесна страна на словенската независимост и разпадането на Югославия. С фин хумор и изтънчен повествователен глас авторката разкрива как обществените и политическите промени се оглеждат в ежедневния живот на индивида. С този роман словенската литература за пръв път предоставя разглеждане на изтриването от перспективата на едно дете – момиче, което първо не разбира значението на гражданството, границите и идентичността, а в течение на порастването си все повече осъзнава защо е важно да имаш „достатъчно ченгелчета“ върху последната буква на фамилията си. Дебютът на Тина Перич, при все че се захваща с взискателна тематика – с изтриването – и при все че почти всяко изречение, написано по темата причинява болка, не е горчиво четиво. Бюрократичният ход, който в детството на главната героиня е получил специално име – „проблемът с документите“ – не само изтрива бащата на Мия от регистъра на постоянно пребиваващите и го лишава от работа, както и от всички права, но и така да се каже го изтрива и от нейния живот. За щастие не за дълго. — Милица Антич Габер

Невидими е роман за неприемането на различните, в който деца съчиняват родителите си. Млада жена, отраснала в Дом за изоставени деца, се опитва да превъзмогне травмите от детството си. След поредица от раздели среща Дара – изоставено дете, в което разпознава себе си като малка. Привързва се към нея и решава на всяка цена да намери начин да й подари живота, който тя самата никога не е имала. Това е роман за хората в периферията на обществото. Различни сюжетни линии се преплитат, за да разкажат една обща история: на невидимостта.

Да мълчи и да бъде съучастник? Или да се обърне към правосъдието и да се страхува от отмъщение? Матео се завръща в семейния си дом в Мадрид, след като е бил уволнен от архитектурното бюро, в което е работил в Барселона. Когато случайно намира пистолет сред вещите на баща си Хуан, Матео започва да подозира, че той е имал връзка с атентат на ЕТА, извършен преди двадесет години в квартала. Успоредно с това читателят ще се запознае с историята на Мален, която през 2000 г. планира убийството на съдия в същия квартал, където живеят Хуан и Матео, но чието изпълнение има неочакван край. Разследването, което Матео предприема, за да открие истината, ще го доведе до разкриването на дълбоки тайни, които биха могли безвъзвратно да разрушат основите на живота му и на хората, които обича. Въз основа на истински атентат, извършен преди двадесет и пет години в Мадрид, в своя първи и вълнуващ роман Антонио Йерас размишлява върху изкуплението и възможността да промениш живота си. И върху това как десетилетия след края на ЕТА жертвите и извършителите се опитват да възстановят живота си след общо минало, белязано от насилие и отмъщение.

Старица се взира в миналото си: в безгрижното си детство, в последвалите го жълти звезди, във влака за Треблинка, очакващ я на кюстендилската гара през 43-та, в зрелостта си в народната република и в старостта си в наши дни. Петнайсетгодишната ѝ внучка се бори в Канада с предателството и самотата. Ще намерят ли двете път една към друга? Дали пренесените през десетилетията горчиви уроци ще послужат и днес? Това е историята на едно семейство – в нея има война, гонения и раздяла, но също воля за живот и любов.

Мия е на двадесет и седем години и всеки ден наблюдава най-лошото от света: тя работи като модератор на съдържание и задачата ѝ е да цензурира най-насилствените видеоклипове, циркулиращи онлайн. Откакто бившият ѝ приятел Рубен загива от токов удар във ваната, тя живее в един порочен кръг от нихилизъм и угризения, залисвана от работата и от психотропните вещества, връщана към живота от време на време само благодарение на приятелството си с Денис и Мириам. Миналото с Рубен е архив от жестоки спомени като онези образи, които премахва от мрежата, но не може да изтрие от паметта си: емоционалния му рекет, обвиненията му, че тя го изсмуква като хищница, и страхът да го изостави. Но когато попада на видеоклип на София – момиче, което поразително прилича на нея и което се хвърля от мост, Мия се съвзема и тръгва по следите ѝ. Среща приятеля си Лапо, изгряващ музикант, и приятелката си Марго, компаньонка и танцьорка в нощен клуб, оставяйки се да бъде съблазнена и от двамата в една въртележка от отношения. Накрая Мия, заедно с Мириам и Марго, решава да си даде шанс за алтернатива чрез необичаен съюз по сестрински, който успява да разбие черупката на болката й. „Хищница“ разказва за пътя на една млада жена, която се бори със загубата и самотата, бунтувайки се срещу атавистичното женско чувство за вина, за да се устреми напред към светлината на бъдещото си „аз“. „В крехкостта има нещо, едно отчаяние, едно примирение, което никога няма да успеем да контролираме напълно. И би могла да ни унищожи, защото крехкост не означава слабост.“ „С Рубен беше любов от пръв поглед. Знам, че не е любов, а увлечение, плът, която се харесва и се иска, тела, които се усещат взаимно, както акула усеща кръвта. И до днес, ако някой ме попита кой е бил най-хубавият ден в живота ми, без да се замисля бих отговорила: денят, в който го срещнах. И все пак знам, че не е така, че е имало и други дни. Че ако нашето е било любов, тогава любовта не съществува.“

Жилищен квартал с панелни блокове в провинциален град през 90-те години на миналия век. Бинту расте в семейство, в което цари отчуждението. Баща ѝ е конгоанец, религиозен до фанатизъм и неуспял писател, който не може да си намери работа и прекарва дните си в писане на мемоари. Загубата на илюзии е съпроводена с нарастващата му алкохолна зависимост и прояви на домашно насилие. Въпреки всичко Бинту обожава баща си и се опитва да му помогне. Когато става ясно, че спасение няма, тя прекъсва всякакви контакти с него. Тридесет години по-късно Бинту се оказва в подобна ситуация. Разведена и отчуждена от сина си, тя все още живее в стария квартал с високите жилищни блокове, които сега изглеждат още по-западнали, и се бори със своите зависимости. Учителската заплата ѝ осигурява известна стабилност, докато един ден в училище тя губи контрол и е принудена да се изправи срещу травмите от детството си. „Тули Салуму е обрисувала главната героиня Бинту с дълбоко психологическо проникновение, присъщо само на опитните романисти. Със съвкупност от въздействащи детайли тя създава реалистичен и затрогващ портрет на Бинту, баща ѝ Юма и майка ѝ Кристел. Без съмнение един впечатляващ дебют.“ — De Standaard **** „С обезоръжаваща откровеност и неподправен реализъм Тули Салуму разказва какво е да израснеш като цветнокожо момиче в среда, в която цветът на кожата все още е определящ фактор. Романът ѝ е силен дебют, посветен на проявите на расизма в ежедневието ни.“ — Het Nieuwsblad ****

Историческата фикция „Масовото изселване на агнетата“ разглежда последствията от клането, извършено над една общност в Западна Румъния, веднага след подписването на Виенския арбитраж през 1940 г. Началото на Втората световна война заварва Домника и братята Роми и Микулуш в замъка на семейство Телеки, където работят като прислужници. Веднага щом научват, че селото им е било атакувано, те тръгват на път, за да спасят майка си. Единственият път към спасението от въоръжените войски на хортистите[1], обаче, се оказва мрежата от тунели между крепостите на Трансилвания, (в началото на книгата има карта на тази мрежа), в които румънските бежанци търсят семействата си и пътя към свободата. Подземието се превръща в място на всевъзможни конфронтации, тъй като не всички галерии[2] са завършени, провизиите в килерите липсват, а една шпионка, изпратена от маджарите[3], промъква вътре торба с динамит. Паралелно с драмата на бежанците се заплита и любовната история на Домника и Роми, които търсят път един към друг. Домника става заложница в катун, обитаван от руски шпиони, а Роми е преследван от сина на граф Телеки и войниците му. „Масовото изселване на агнетата“ не е само един тревожен разказ за пътища и граници, а е и роман от онези, които предизвикват диалози, свързани с теми като заточението, колективната памет и правата на жените, и на края ни кара да се запитаме: Каква цена сме склонни да платим за свободата и какво наследство избираме да оставим на бъдещите поколения?

Облекчението, което Ернест изпитва, когато баща му се самоубива, ще трае съвсем кратко. Скоро той ще открие, че раните от миналото му, онези, които е смятал за забравени, са по-отворени от всякога. Възможността да живее в „истинска къща“, както той нарича дома, който наследява, съживява желанието, което го съпътства още от детството: да създаде идеалното семейство. Въпреки това неспособността му да разбере майка си и съпругата си, които настояват да поемат контрола над живота си, постоянното влияние на баща му и появата на стара любов ще разклатят основите на настоящето му – онези, върху които Ернест възнамерява да изгради новата си идилична реалност. Както дълбоката и съвременна тематика, така и дозата хумор карат „Една истинска къща“ да се откроява като роман с нарастващо психологическо напрежение, който е едновременно близък и динамичен.

Тази история е паяжина от скъсани нишки: ако успееш да хванеш една, останалите се изплъзват. Това е историята на една тревожна поредица от смъртни случаи в света на порнографията между Рим, Милано и Торино, но е и историята на разследването, проведено от главен инспектор Витория Де Фео. Това е историята на двойка двайсетгодишни, Бет и Тео, които се озовават по същата следа в търсене на сензация, за да съживят своя блог, а също и историята на опита на един разследващ журналист да направи сензацията на живота си. Около техните сложни издирвания се движи сюрреалистичен хор от гротескни персонажи: хирурзи, които забогатяват, търгувайки със секс играчки, моделирани по анатомията на мъртви порнозвезди, лукави адвокати, които държат стажантите на къса каишка, съдебни анализатори, които се опитват да пробият като ютубъри, бивши актьори от детски предавания, изпаднали в немилост, психиатри, които се преобличат като авокадо по време на сеансите, словоохотливи инфлуенсъри, надрусани с кокаин, мазни мениджъри на порноактриси. Всичко това е придружено и подправено със синтетични наркотици и обвързващи договори , отрязани ръце и лимонови пайове, домашни зайци и траш програми, складове на Икеа и порнографски декори. Зад най-чистосърдечното разследване се разкриват прояви на една истинска порнография на съществуването, за която вече няма нищо неприлично.

Както подсказва подзаглавието ѝ, книгата Нещотърсач съдържа истории за 44 предмета от близо и далеч. Любопитната и разнообразна селекция, подредена тематично, включва изненадващи находки от целия свят: ботуши от Бутан, тротоарни плочки от Барселона по дизайн на Гауди, чаши за вино от Страната на баските, брошка с формата на сърце от Сараево, еспадрили от Пиренеите, скарабеи от Древен Египет, кутия с боклук от Ню Йорк, парче оранжев плат от “Плаващите кейове” в езерото Изео, словенски звънящ змей, карта на Източен Берлин и много други. Разказвайки историите на конкретните предмети, Екатерина Петрова всъщност разказва и за местата, откъдето те произлизат – Кюстендорф и Катманду, Любляна и Луизиана, Белведере и Билбао, Селчук и Сентръл парк – като същевременно ги поставя в по-широк езиков, културен, исторически, антропологичен или географски контекст. Находчива смесица между пътеписи, есета и разкази, текстовете са внимателно проучени и подплатени с любопитни факти, но пречупени през субективния поглед на авторката, както и личната ѝ биография на пътешественик, преводач и нещотърсач. Художествено претворено през естетското око на Люба Халева, една от най-забележителните съвременни български илюстраторки, оформлението на книгата чудесно и с чувство за хумор улавя духа и настроението на историите. По този начин самата книга също се превръща в красив, носещ удоволствие и радост предмет – за четене и препрочитане, за притежаване и подаряване.

“Подривно” е разказ за съпротивата и за възстановяването, за колективното действие, общата земя и опитите светът да се направи обитаемо място. Роман, пълен с конспиративни теории и визии за бъдещето, който ни показва, че не можем един без друг. Дебютът на Тейл Ньойтс е оригинален, интересен и добре обмислен.[…] Разказът му е увлекателен от начало до край и свидетелства за отличен усет за темпо, но и за силно въображение и изобретателност – той е едновременно забавен и сериозен. — в-к „НРК ханделсблат” Тейл Ньойтс е един от най-интересните писатели в нашето езиково пространство. […] „Подривно” е задълбочено произведение, социалнокритично, на моменти леко експлицитно, литературно добре издържано: оригинално, умно конструирано и езиково изтънчено благодарение на вниманието към детайла и често лиричните формулировки. — в-к „Стандард

На двама негодници е наредено да екзекутират доносник. Скитайки се из планини и села, те са преследвани от собственото си минало. Онирична притча, развиваща се в един жесток свят, с герои, обзети от собствения си страх.

„Не искам да правя внушения, но скромното ми мнение е, че нещата с Том Келер се объркаха, още когато двамата му чичовци го заведоха посред нощ в гората и го накараха да върши неща, с които едно деветгодишно момче не би следвало да се занимава на такава крехка възраст.“ Така започва „Зверовете“, дебютният роман на Хейс Вилбринк. Действието се развива в Ахтерхук, сред рев на мотоциклети, безжалостни бракониери, ферми за норки и съмнителни сделки, които не могат да понесат дневната светлина. В този тайнствен граничен район израства Том Келер, най-младият потомък на най-известното семейство в околността и благословен с талант в мотоциклетния спорт. Когато години по-късно той внезапно изчезва, непокорната му дъщеря тръгва по следите му и се завръща в родното място, което води до драматична среща на семейството. „Още с първото изречение писателят ни потапя дълбоко в своя свят с майсторство, сравнимо с това на Габриел Гарсия Маркес. Невероятен роман. Изключително добър.“ — de Volkskrant „В разтърсващия дебют на Хейс Вилбринк читателят буквално усеща как селото го дебне с пронизващ поглед. Роман, който увлича като бурна река.“ — NRC

Съвременен Киев, въздушна тревога. Студентката Леся се укрива в мазето. Там случайно попада на дневника на друга студентка, медицинската сестра Наталя. Започва да чете. Наталя описва двуседмичния период преди навлизането на Червената армия в Киев и първите седмици на украинската независимост. Разказът започва с бягството на неин пациент. Той е бивш високопоставен царски чиновник, който страда от необичайна форма на шизофрения. Чрез изучаването на заболяването, Наталя се надява да си изгради име в психиатрията. За да запази достъпа си до пациента, тя трябва да предотврати бъдещите му опити за бягство. Това я принуждава сама да се заеме със спасяването на семейството му от града, защото именно заради тях той се опитва да избяга. Наталя е принудена да се довери на новия си познат Анатол и да спечели доверието на по-голямата дъщеря на пациента, Кася (Касандра), за да успее да изпълни обещанието си. Кася е главата на семейството и има свои проблеми – има ужасяващи видения, които винаги се сбъдват. Търсенето на билети за напускане на града се проточва заради поредица от, на пръв поглед, случайни нещастия. Към тях се добавя и болшевишкото въстание в града, в което са замесени близките на Наталя. Момичето се разкъсва между дълга към пациента и патриотизма, който я задържа при ранените и новозародилата се любов към офицера Васил. След разговорите със семейството на пациента, пъзелът се подрежда и Наталя разбира, че Анатол не е този, за когото се представя. В действителност той има стари сметки със семейството на пациента. Васил не помага на Наталя, а се опитва да провали бягството им. Благодарение на връзките си с украинските военни момичето все пак успява да изведе семейството с военен автомобил. Дали самата Наталя напуска града, остава отворено за читателска интерпретация. Отбой на тревогата. Леся разбира как дневникът на Наталя се е озовал в мазето. Романът завършва с три епилога – от Анатол, Васил и от близка на Наталя. През цялата книга се появяват и бележки, стилизираниот Кася, идващ от едно мистично извънвремие. История за първата украинска война за независимост през XX век, разказана от женска и ясна феминистична гледна точка на 20-годишна авторка. Книгата представя и различните жители на тогавашен Киев, от известни чужденци като Ярослав Хашек и Томаш Гариг Масарик до активните киевски евреи и поляци.