Тази история е паяжина от скъсани нишки: ако успееш да хванеш една, останалите се изплъзват. Това е историята на една тревожна поредица от смъртни случаи в света на порнографията между Рим, Милано и Торино, но е и историята на разследването, проведено от главен инспектор Витория Де Фео. Това е историята на двойка двайсетгодишни, Бет и Тео, които се озовават по същата следа в търсене на сензация, за да съживят своя блог, а също и историята на опита на един разследващ журналист да направи сензацията на живота си. Около техните сложни издирвания се движи сюрреалистичен хор от гротескни персонажи: хирурзи, които забогатяват, търгувайки със секс играчки, моделирани по анатомията на мъртви порнозвезди, лукави адвокати, които държат стажантите на къса каишка, съдебни анализатори, които се опитват да пробият като ютубъри, бивши актьори от детски предавания, изпаднали в немилост, психиатри, които се преобличат като авокадо по време на сеансите, словоохотливи инфлуенсъри, надрусани с кокаин, мазни мениджъри на порноактриси. Всичко това е придружено и подправено със синтетични наркотици и обвързващи договори , отрязани ръце и лимонови пайове, домашни зайци и траш програми, складове на Икеа и порнографски декори. Зад най-чистосърдечното разследване се разкриват прояви на една истинска порнография на съществуването, за която вече няма нищо неприлично.

На двама негодници е наредено да екзекутират доносник. Скитайки се из планини и села, те са преследвани от собственото си минало. Онирична притча, развиваща се в един жесток свят, с герои, обзети от собствения си страх.

Роман, написан под формата на детективска история, „Животът си е мой“ описва взаимоотношенията между три жени от различен социален произход: Анджела Поп, галеристка (и отскоро майка), Грета Рот, полицай в отдел „Убийства“ и Карла (Разия), секс – работничка. Докато страда от следродилна депресия, Анджела изпитва силна нужда за контрол, нужда, която в края на краищата взима формата на една инсталация, която героинята замисля с името „Животът си е мой“, посветена на дъщеря ѝ Елиза и на сестра ѝ Раиса. В плана ѝ влизат Карла, с която се срещат случайно на едно излизане в града и един бивш състудент, журналистът Лазар Митря. Карла обаче е и любимата – за кратък период от време, на Грета, полицайката, назначена да разследва съмнителната смърт на Анджела Поп. Различните сюжетни линии се заплитат около тази дилема: смъртта на Анджела убийство или самоубийство е? Ако е престъпление, кой е виновникът? Има ли други съучастници? Заподозрени по случая стават всички близки на „жертвата“. Подозрението и напрежението, наративът между героите, се поддържат до края, когато научаваме, че Анджела Поп е използвала всички връзки, за да завърши плана си успешно: инсталация – манифест. Желанието за самоубийство и знаците за деградирала психика на героя са разпръснати през целия роман, обаче не водят до директното заключение, че това е бил изборът на Анджела, така че дилемата престъпление – самоубийство се поддържа до финала на книгата. „Животът си е мой“ деконструира стереотипите и предубежденията, свързани със семейството, с рода, със сексуалността или с психичните смущения. Романът приключва така – с един манифест, който подканва към размисъл, приемственост, разбиране и емпатия.

История на млада жена, която се скита из сюрреалистична Варшава в скъсана сватбена рокля. Тя е изцапана със златна боя, вместо чанта държи бутилка вино, а в корсета си крие откраднат предмет. Завръщането ѝ у дома е затруднено от апокалиптичната жега и облака черен дим, който се носи над града. Хората, които среща по пътя си, са дори по-изненадващи от времето в столицата. Амброжи иска да създаде шедьовър, макар че му липсва талант. Рамона се грижи за дланите на клиентките си комплексно: прави маникюр и гледа на ръка. Стефан твърди, че е албинос – или поне една част от тялото му е такава. Разговорите с тях са повод да разкаже за себе си и за преживяванията си. Или по-скоро: за личността, в която се превъплъщава в момента, тъй като истинското име на героинята докрай остава тайна. Знаем само псевдонима ѝ – тя се представя като камгърл Вайълет Лав пред мъжете, които ѝ плащат, за да изпълнява техните фантазии, при това не само сексуални. „Изненадана съм от този дебют: Жарув е написала сложна, заплетена и изключително чувствена книга, в която всяко изречение е добре обмислено и необходимо. Пъзелът, разпръснат от авторката в „Омагьосване на змии...“, може да бъде сглобен отново в една не особено приятна картина – може би, в духа на Дейвид Линч, не всички елементи ще паснат на мястото си, може би в ръката ни ще остане портрет на облечен в черно човек от крайградска спирка или парче от счупено огледало. Но през лабиринта на тази история минава нишка, която помага да се открие смисълът. Трябва да се следва категорията на погледа и властта. Кой е по-силен? Човекът, който гледа, или този, който играе пред нечий поглед?“ Олга Врубел