Той е на 24 години, наполовина неаполитанец и наполовина унгарец, учил е в Болоня, иска да стане режисьор и все още търси пътя си: това е първоначалният профил на главния герой в „Накратко“, блестящият дебют на Давиде Ди Лоренцо. Казва се Давиде, точно като автора на романа, и го срещаме за първи път в Будапеща, града, в който е родена и израснала майка му. Той е оставил зад себе си Италия, приятелите си, семейството си и въпреки че животът в чужбина не му спестява гротескни приключения, ежедневието му е сънливо и блуждаещо. Едно пътуване до Берлин няма да промени нещата, които обаче започват да се задвижват едва с приемането му в училището за киноизкуство и преместването му в Рим. Квартал „Пинието“, нощите, прекарани в танци (и последващите им авантюрни прибирания), умората и новите срещи ще допринесат за пробуждането на Давиде, който се опитва да разгадае една загадка: безсмисленото, но все по-често появяване на едно счупено яйце на стълбището. Давиде Ди Лоренцо успява да разкаже с иронична точност ежедневието на един младеж на прага на зрялостта, както в неговата домашна и меланхолична среда, така и в безкрайните римски вечери или в алкохолните партита из Европа. „Накратко” е безгрижен и трогателен роман, който запазва целия разчупен ритъм и свежестта на 20-годишната възраст.

Каква следа оставяме? На какво сме готови, за да постигнем целта си? Какво бихме пожертвали, за да сме в мир със себе си? Две двойки, чиито пътища не би трябвало да се пресекат – различно социално положение, образование, среда. Общото помежду им – мечтата за дете. Тя ги изправя един срещу друг в най-важната битка в живота им.

Щрихи е роман за Мия и нейното семейство, което след като Словения става независима държава, преживява т. нар. „изтриване“ (izbris). Изтриването на пребиваващите е един от най-мрачните моменти в съвременната словенска история: през 1992 г. повече от 25 000 човека – предимно някогашни граждани на останалите югославски републики – са незаконно изтрити от регистъра на постоянно пребиваващите. В рамките на една нощ губят юридическия си статус, личните си документи и основните си човешки права, с което стават невидими в собствената си страна. Романът разкъсва тишината около тази травма – за нея не говори нито семейството, нито обществото. Историята на Мия предлага интимен поглед към другата, по-малко словесна страна на словенската независимост и разпадането на Югославия. С фин хумор и изтънчен повествователен глас авторката разкрива как обществените и политическите промени се оглеждат в ежедневния живот на индивида. С този роман словенската литература за пръв път предоставя разглеждане на изтриването от перспективата на едно дете – момиче, което първо не разбира значението на гражданството, границите и идентичността, а в течение на порастването си все повече осъзнава защо е важно да имаш „достатъчно ченгелчета“ върху последната буква на фамилията си. Дебютът на Тина Перич, при все че се захваща с взискателна тематика – с изтриването – и при все че почти всяко изречение, написано по темата причинява болка, не е горчиво четиво. Бюрократичният ход, който в детството на главната героиня е получил специално име – „проблемът с документите“ – не само изтрива бащата на Мия от регистъра на постоянно пребиваващите и го лишава от работа, както и от всички права, но и така да се каже го изтрива и от нейния живот. За щастие не за дълго. — Милица Антич Габер

​„Всичката любов от една изгоряла снимка“ насочва прожектора към връзката между три поколения жени, които разбират света по начини, почти несъвместими един с друг. ​Семейството и неговото крехко равновесие са разтърсени от внезапното хоспитализиране на най-възрастната от тях. Парализиращите страхове придобиват очертания с приближаването на неизбежната смърт. Техните защитни механизми – и най-вече начините, по които всяка паразитира в живота на другата в името на дълга и майчината любов – излизат на повърхността. Лея, която се намира по средата (на дистанцията), е тази, която улавя промените, тази, която пресява реалността (за себе си), старае се да я запише и да ѝ придаде смисъл; тази, която постоянно договаря своята идентичност в опит да открие коя остава тя извън ролите на дъщеря и майка, и да намери път към (един) пристан.

Мия е на двадесет и седем години и всеки ден наблюдава най-лошото от света: тя работи като модератор на съдържание и задачата ѝ е да цензурира най-насилствените видеоклипове, циркулиращи онлайн. Откакто бившият ѝ приятел Рубен загива от токов удар във ваната, тя живее в един порочен кръг от нихилизъм и угризения, залисвана от работата и от психотропните вещества, връщана към живота от време на време само благодарение на приятелството си с Денис и Мириам. Миналото с Рубен е архив от жестоки спомени като онези образи, които премахва от мрежата, но не може да изтрие от паметта си: емоционалния му рекет, обвиненията му, че тя го изсмуква като хищница, и страхът да го изостави. Но когато попада на видеоклип на София – момиче, което поразително прилича на нея и което се хвърля от мост, Мия се съвзема и тръгва по следите ѝ. Среща приятеля си Лапо, изгряващ музикант, и приятелката си Марго, компаньонка и танцьорка в нощен клуб, оставяйки се да бъде съблазнена и от двамата в една въртележка от отношения. Накрая Мия, заедно с Мириам и Марго, решава да си даде шанс за алтернатива чрез необичаен съюз по сестрински, който успява да разбие черупката на болката й. „Хищница“ разказва за пътя на една млада жена, която се бори със загубата и самотата, бунтувайки се срещу атавистичното женско чувство за вина, за да се устреми напред към светлината на бъдещото си „аз“. „В крехкостта има нещо, едно отчаяние, едно примирение, което никога няма да успеем да контролираме напълно. И би могла да ни унищожи, защото крехкост не означава слабост.“ „С Рубен беше любов от пръв поглед. Знам, че не е любов, а увлечение, плът, която се харесва и се иска, тела, които се усещат взаимно, както акула усеща кръвта. И до днес, ако някой ме попита кой е бил най-хубавият ден в живота ми, без да се замисля бих отговорила: денят, в който го срещнах. И все пак знам, че не е така, че е имало и други дни. Че ако нашето е било любов, тогава любовта не съществува.“

Облекчението, което Ернест изпитва, когато баща му се самоубива, ще трае съвсем кратко. Скоро той ще открие, че раните от миналото му, онези, които е смятал за забравени, са по-отворени от всякога. Възможността да живее в „истинска къща“, както той нарича дома, който наследява, съживява желанието, което го съпътства още от детството: да създаде идеалното семейство. Въпреки това неспособността му да разбере майка си и съпругата си, които настояват да поемат контрола над живота си, постоянното влияние на баща му и появата на стара любов ще разклатят основите на настоящето му – онези, върху които Ернест възнамерява да изгради новата си идилична реалност. Както дълбоката и съвременна тематика, така и дозата хумор карат „Една истинска къща“ да се откроява като роман с нарастващо психологическо напрежение, който е едновременно близък и динамичен.

„Изчезването на един от нас не влиза в новините, защото не е новина. Останалият свят не мисли за теб – нито когато смъркат кокаина ти, нито когато носят дрехите, които си ушил, нито когато те изгонят от страната.“ Това е историята на Алекс, затворено момче, бежанец от Мексико, който започва стаж в нидерландски университет и се опитва да спаси онова, което може да се спаси. За да живее, той трябва да говори; за да оцелее, трябва да мълчи. „Мълчанието на Алексито“ е завладяващ роман за затворените граници и безграничната смелост, за силата на езика и размитата граница между извършители и жертви. Всички герои в тази книга са измислени. Фактите не са. Книгата е резултат от дългогодишни проучвания и истории на бежанци или депортирани лица, специалисти в областта на бежанското право, преподаватели от различни (мексикански) университети, психолози и травма терапевти, активисти за човешки права, журналисти, хора в нелегалност, извършители и жертви на насилие от картели или банди. Романът хвърля светлина върху влиянието на правителствата върху гражданите, както и върху насилието, свързано с разпространението на наркотици и сексуалните посегателства. Тази завладяваща история разкрива сложните взаимоотношения между „държавите, използващи наркотици“ като Мексико и Европа – континент, който все повече отваря границите си за търсещите убежище, а същевременно е основен транзитен пункт и потребител на кокаин. „Майсторски написан роман. В някои моменти не успявах да сдържа сълзите си. Остър, емоционален и разтърсващ. Надявам се цяла Нидерландия да прочете тази книга.“ — Ники Декер (писателка, CELA #2) „Завлавяващ, феноменален роман. Марьолейн Висер открехва завесата зад изключително мощните мексикански наркокартели.“ — Лекс Болмейер, de Correspondent

"Всички добри барбита" е роман за Ваня, милениалка, която навършва тридесет и осъзнава, че нищо в живота й не е такова, каквото си е представяла. Не е станала известна писателка, а сценаристка на евтини сапунки, няма деца, няма любовна връзка, страда от силна тревожност, а отношенията й със семейството съвсем не са добри. Когато на вратата й се появява бившата й приятелка с бебе, Ваня, въпреки че Светлана е разбила сърцето й, я оставя да остане при нея за известно време. Това я кара да преосмисли живота си. Разкъсвана между желанието да се занимава с това, което обича, и нуждата просто да оцелее в Белград в днешно време, Ваня разбира, че трябва да промени нещо. Импулсивно напуска работата си в сапунката, която пише, а в същото време хазяинът й я гони от апартамента, за да настани семейна двойка от Русия, от която може да получи много по-висок наем. Светлана си тръгва, отново я изоставя, а Ваня остава сама и внезапно се чувства отново като малко момиче, неспособно да се грижи за себе си. Докато си събира багажа, случайно разлива вряла вода върху крака си и получава тежко изгаряне. А после се пита — дали наистина е било случайно? Без да знае какво да прави, Ваня се връща да живее при майка си в малък град близо до Белград, където я очаква всичко, от което е бягала. „Ако умеех да пиша, щях да пиша като Катарина. Зад тази шеговита мисъл, която ми минава през ума, всъщност се крият възхищението ми и удоволствието от езика на Катарина Митрович и от истинността на думите ѝ. Катарина пише за себе си, но пише и за мен, за сестра ми, за майка ми, за приятелите ми. Докато четете този роман, ще имате чувството, че някой го е писал за вас.“ Владимир Тагич „Бързо, вълнуващо, остроумно, образно и дълбоко преживяно. Всички добри барбита са живи, съществуват с протегнати ръце, рошави коси, стъклен поглед и ни се смеят в лицето.“ Аница Добра

Намираме се в отдалеченото селце Ноум, Аляска, а годината е 1921. Ада Блекджек, млада жена от племето инупиат, решава да остави сина си Бенет, болен от туберкулоза, в приют, докато не намери начин да го издържа. Скоро ѝ се отваря изненадваща възможност: кораб, идващ от Сиатъл. На борда му пътуват четирима изследователи, с жажда за приключения и колониални фантазии, както и котката Вик. Те се отправят към остров Врангелия –последното убежище на мамутите–, за да присъединят територията към Британската конфедерация; търсят жена инупиат, която да готви и шие за тях по време на пътуването. Така Ада, без да обръща внимание на предсказанията на шамана, се впуска в арктическа експедиция. Няколко месеца по-късно всички изследователи ще са загинали и Ада ще трябва да оцелее сама на Врангелия, единствено в компанията на Вик. За да успее, тя ще трябва да заприлича на Големия Север и да си възвърне идентичността на жена от инупиатите, потъпкана от години на колониализъм. По време на своята трансформация тя ще се изправи пред дълбините на леда и на самата себе си; пред глада; пред смъртта на Бога; пред Нанук, мечката; както и пред възможността да не се върне в Ноум, когато пристигне спасителният кораб. Каква полза ще има от спасяването на сина си, ако колониалният ред никога няма да ѝ позволи да разцъфне? Може ли тя да бъде добра майка, ако с връщането си рискува да попадне в робство? Окончателното ѝ завръщане се случва, за да може Бенет да познае нежността и леда на нейния народ.

В едната ръка кенче светла бира, в другата броеница, в устата цигара, а по радиото звучи Аеросмит. Три момичета, които изпитват чувства едно към друго, пътуват с раздрънкан опел из провинциална Полша. Едно от тях разказва на останалите за живота си: първото училище, първото приятелство и първата си любов. Ловът на духове от 90-те и първото десетилетие на 2000-те години, предприет от разказвачката на този роман за пътя, се оказва всъщност проникновен анализ на класовата и половата идентичност и опит да се опише хомоеротичното желание: първо напълно потиснато от хетеронормативността, след това показано с малки жестове и целувки, а накрая – открито изразено по време на пътуването с кола. Географската му дестинация е Радом, но екзистенциалната му цел е трансгресията, утвърждаването и екстатичното преживяване на свободата. В съвременната полска литература са малко книгите като „Не всички ще отидем в рая“ на Олга Гурска. Авторката е постигнала това, което дълго време изглеждаше невъзможно: описала е безкомпромисно преживяването да израснеш като лесбийка в Полша през 90-те години по начин, който позволява на книгата да достигне до широката аудитория. Въпреки че са минали три години от публикуването ѝ – което е дълго време в днешните пазарни условия – книгата все още се чете и обсъжда, и макар че периодично в Полша се публикуват лесбийски книги, тази остава единствената, която успешно е пресъздала лесбийския опит в роман. В какво се състои нейният успех? „Не всички ще отидем в рая“ предизвиква емоции с автентичните си, универсални описания на любовни дилеми в преходната реалност на ранния капитализъм, пренесен в Полша от Запада през 90-те години на миналия век. Описва прехода от ХХ към XXI век не през призмата на политическите събития и еманципацията на големите градове, а чрез описанието на всекидневието в малкия град, масовата религиозност, смесена с пробуждащата се сексуалност и музикалните увлечения на днешните милениали. Подобно на най-добрата литература, така и тази говори за идентичността, без да използва тази дума. Гурска пише с жив и изразителен език, от сърце, но и с философска проницателност. Книгата е безспорно лесбийска класика. — Д-р Малгожата Тарновска-Шикора

Роман, написан под формата на детективска история, „Животът си е мой“ описва взаимоотношенията между три жени от различен социален произход: Анджела Поп, галеристка (и отскоро майка), Грета Рот, полицай в отдел „Убийства“ и Карла (Разия), секс – работничка. Докато страда от следродилна депресия, Анджела изпитва силна нужда за контрол, нужда, която в края на краищата взима формата на една инсталация, която героинята замисля с името „Животът си е мой“, посветена на дъщеря ѝ Елиза и на сестра ѝ Раиса. В плана ѝ влизат Карла, с която се срещат случайно на едно излизане в града и един бивш състудент, журналистът Лазар Митря. Карла обаче е и любимата – за кратък период от време, на Грета, полицайката, назначена да разследва съмнителната смърт на Анджела Поп. Различните сюжетни линии се заплитат около тази дилема: смъртта на Анджела убийство или самоубийство е? Ако е престъпление, кой е виновникът? Има ли други съучастници? Заподозрени по случая стават всички близки на „жертвата“. Подозрението и напрежението, наративът между героите, се поддържат до края, когато научаваме, че Анджела Поп е използвала всички връзки, за да завърши плана си успешно: инсталация – манифест. Желанието за самоубийство и знаците за деградирала психика на героя са разпръснати през целия роман, обаче не водят до директното заключение, че това е бил изборът на Анджела, така че дилемата престъпление – самоубийство се поддържа до финала на книгата. „Животът си е мой“ деконструира стереотипите и предубежденията, свързани със семейството, с рода, със сексуалността или с психичните смущения. Романът приключва така – с един манифест, който подканва към размисъл, приемственост, разбиране и емпатия.