„А ако всички забравят“, разказ за идентичността, чуждостта и неразбирането, е първият роман на Селма Скендерович, победителка на Фестивала за млада литература Уршка през 2020 г. „А ако всички забравят“ е роман за порастването и търсенето на идентичност, който продължава въпросите, които авторката поставя още в дебюта си с кратка проза „Защо мълчиш, Хава?“ Интимната история, разказана от първо лице на една студентка е история за класовия срам, за последствията от семейното насилие, чуждостта и проблемите на идентичността. Как да живееш, когато си чужденец както „тук“, така и „вкъщи“? Зина е дъщеря на преселници от Косово, която решава, че ще следва. Когато се мести от малък словенски град в Любляна, в общежитие, търси пътя си в световете, които я определят. Двата свята за нея са този тук – Словения, и онзи в Косово, двата свята са също между нея и родителите ѝ, а също така между нея и нейните (преселници от другаде) и словенците и два свята в нея самата. Да се разделиш, да поставиш граници, да се отъждествиш, да се приближиш, да се слееш или да се отделиш? Но с кого, пред кого или от кого, като в края на краищата всички сме просто хора. Зина е остра наблюдателка на обкръжението, родителите и на самата себе си. Размишлява за това коя всъщност е тя. Мечтае за собствено място, свят, с повече прегръдки и без насилие. По-малко патриархални примери, които да пренесе във все по-самостоятелния си живот, ще ѝ бъде по-добре. Добре осъзнава, че житейския си път чертаеш сам. Поне от момента, в който се противопоставиш на манипулациите и ударите, които, на места още е така, минават за добро възпитание. С бистрото си мислене и осмислянето на случките в живота си, както и на живота на роднините си в Косово, Зина разказва за разликите между хората, които живеят „само на 700 километра“, но са само на няколко сантиметра в собственото си семейство.

В „Щом животните” една жена изследва връхлитащото я след раждането на първото ѝ дете – изживяване толкова мрачно, че тя се съпротивлява на езика и смисъла. Търси опора в животинското царство, в старите митове, в снимки, имейли и дори в списъците си за пазаруване от периода около раждането. Как се превръщаш, дълго след като детето ти е дошло на този свят, в майка? И как съединяваш отново отломките от един човек, който се е разпаднал? Разтърсващ разказ, който опипом кара читателя да се замисли. Великолепно отчаяние. — в-к „НРК ханделсблат” Лизелот Мариен дебютира с изключително силен и нищо неподминаващ роман за майчинството. „Щом животните” е едновременно протокол от екзистенциално търсене и творба с блестяща стилистика. — в-к „Тейд”

Изминали са вече няколко години, откакто Люк и Ели за пръв път са стъпили на повърхността на Червената планета. Със засаждането на вишни на Марс, единствените растения, които засега успяват да виреят на тази мрачна планета, баща и дъщеря започват вълнуващо преследване на тайните, погребани под пластовете червеникав прах. Дърветата, отрупани с тъмночервени плодове, растат под куполите на всички специализирани оранжерии, освен в една — Район 24. Докато вътрешността на астронавтските им костюми все повече се изпълва със самота, страх, неразбиране и тъга, трагичните събития от миналото продължават да ги притискат като мрачната марсианска мъгла. Макар често да се принуждават да не мислят за дома, който временно са напуснали, искрите на техните истории и спомени не могат да бъдат напълно угасени — те ги връщат към дребните, но важни моменти и събития, оформили живота им. Защо е важно как Ели яде вишните и кое дърво е засадил Люк като малък? Могат ли старата ферма, овощната градина, близкото езеро, утихналият селски панаир и мрежата от преплетени канали и горички да бъдат скелетът и жизнената система на едно семейство? В дебютния си роман Борис Джинич умело преплита миналото и настоящето на своите герои и ни поднася трогателна история за силата на спомените, любовта, болката, страданието и неразривните връзки между хората. "Район 24" ни напомня, че дори на най-мрачното място е възможно да съхраниш радостта от живота и вярата, че си струва да се върнеш към онова, което те очаква. Роман за силата на спомените, любовта, страданието и неразривните връзки между хората.

„Изчезването на един от нас не влиза в новините, защото не е новина. Останалият свят не мисли за теб – нито когато смъркат кокаина ти, нито когато носят дрехите, които си ушил, нито когато те изгонят от страната.“ Това е историята на Алекс, затворено момче, бежанец от Мексико, който започва стаж в нидерландски университет и се опитва да спаси онова, което може да се спаси. За да живее, той трябва да говори; за да оцелее, трябва да мълчи. „Мълчанието на Алексито“ е завладяващ роман за затворените граници и безграничната смелост, за силата на езика и размитата граница между извършители и жертви. Всички герои в тази книга са измислени. Фактите не са. Книгата е резултат от дългогодишни проучвания и истории на бежанци или депортирани лица, специалисти в областта на бежанското право, преподаватели от различни (мексикански) университети, психолози и травма терапевти, активисти за човешки права, журналисти, хора в нелегалност, извършители и жертви на насилие от картели или банди. Романът хвърля светлина върху влиянието на правителствата върху гражданите, както и върху насилието, свързано с разпространението на наркотици и сексуалните посегателства. Тази завладяваща история разкрива сложните взаимоотношения между „държавите, използващи наркотици“ като Мексико и Европа – континент, който все повече отваря границите си за търсещите убежище, а същевременно е основен транзитен пункт и потребител на кокаин. „Майсторски написан роман. В някои моменти не успявах да сдържа сълзите си. Остър, емоционален и разтърсващ. Надявам се цяла Нидерландия да прочете тази книга.“ — Ники Декер (писателка, CELA #2) „Завлавяващ, феноменален роман. Марьолейн Висер открехва завесата зад изключително мощните мексикански наркокартели.“ — Лекс Болмейер, de Correspondent

Докъде сме готови да стигнем заради другия? Даниела израства в семейство, в което вместо хора я обгръщат страхове. Те се появяват в странна закономерност – всеки август. За нея слънчевите дни не са приятни, а болезнени. Когато след това в университета среща Щепан, мисли, че най-сетне да се спаси от неприятните си лета. Но няма представа, че от това минало не може да се избяга. В романа Якуб Станюра по оригинален начин повдига важната тема за гаслайтинга – особена форма на манипулация, която насажда съмнения у жертвата относно собствената ѝ рационалност, памет и цялостно възприятие за реалността. В книгата си Якуб Станюра по съвсем необикновен начин разкрива как функционират отношенията между манипулатора и жертвата му и разобличава механизмите, които въвличат жертвата в патологичната връзка и след това – въпреки всякаква рационалност – я задържат там. — Петра Дворжакова, писателка За мен гаслайтингът е кошмар. Представата, че ще преживея нещо и някой друг ще ме убеждава в обратното, в това, че си измислям, че полудявам, ми се струва ужасяваща. Чрез романа исках да обърна внимание на тези манипулативни техники. — Якуб Станюра, автор

През седемдесетте години „Човекът къртица“ Уилиам Литъл изкопава в тунела под къщата си изречение, което необратимо ще повлияе на хода на историята на света. „Нашите животи вече не ни изглеждат струват като истории.“ Протагонистката на автофикционалния роман е тридесет и тригодишната Ема, която се опитва да открие чешките си корени, да приеме смъртта на майка си и да намери отговори на въпросите, свързани с изчезването на партньорката си. Историята около нея не се лее – обратното, събира се и разпръсва. Насред разрухата водното равнище катастрофално се покачва, а пожарите се развихрят. Ема си проправя път през руините в опит да се поотдалечи от любовта, в която печели и губи. В разказа ѝ стигаме до края заедно или всеки сам за себе си, историята остава. Също както и въпросът дали разказването може да помогне на човек да се справи с трагичните събития. Центърът на тежестта в романа е в изследването на възможностите на езика и разказването като инструменти за справяне с болезнени преживявания. Текстът е наситен с колоритни образи – в него се проявяват както уменията на утвърдена поетеса, така и на талантлива писателка. – редакцията на издателство Host Романът си има собствен ред, ритъм и силно послание. Той дава надежда, че и най-малките илюзии могат да ни спасят от катастрофи. – А2

Намираме се в отдалеченото селце Ноум, Аляска, а годината е 1921. Ада Блекджек, млада жена от племето инупиат, решава да остави сина си Бенет, болен от туберкулоза, в приют, докато не намери начин да го издържа. Скоро ѝ се отваря изненадваща възможност: кораб, идващ от Сиатъл. На борда му пътуват четирима изследователи, с жажда за приключения и колониални фантазии, както и котката Вик. Те се отправят към остров Врангелия –последното убежище на мамутите–, за да присъединят територията към Британската конфедерация; търсят жена инупиат, която да готви и шие за тях по време на пътуването. Така Ада, без да обръща внимание на предсказанията на шамана, се впуска в арктическа експедиция. Няколко месеца по-късно всички изследователи ще са загинали и Ада ще трябва да оцелее сама на Врангелия, единствено в компанията на Вик. За да успее, тя ще трябва да заприлича на Големия Север и да си възвърне идентичността на жена от инупиатите, потъпкана от години на колониализъм. По време на своята трансформация тя ще се изправи пред дълбините на леда и на самата себе си; пред глада; пред смъртта на Бога; пред Нанук, мечката; както и пред възможността да не се върне в Ноум, когато пристигне спасителният кораб. Каква полза ще има от спасяването на сина си, ако колониалният ред никога няма да ѝ позволи да разцъфне? Може ли тя да бъде добра майка, ако с връщането си рискува да попадне в робство? Окончателното ѝ завръщане се случва, за да може Бенет да познае нежността и леда на нейния народ.

​„Всичката любов от една изгоряла снимка“ насочва прожектора към връзката между три поколения жени, които разбират света по начини, почти несъвместими един с друг. ​Семейството и неговото крехко равновесие са разтърсени от внезапното хоспитализиране на най-възрастната от тях. Парализиращите страхове придобиват очертания с приближаването на неизбежната смърт. Техните защитни механизми – и най-вече начините, по които всяка паразитира в живота на другата в името на дълга и майчината любов – излизат на повърхността. Лея, която се намира по средата (на дистанцията), е тази, която улавя промените, тази, която пресява реалността (за себе си), старае се да я запише и да ѝ придаде смисъл; тази, която постоянно договаря своята идентичност в опит да открие коя остава тя извън ролите на дъщеря и майка, и да намери път към (един) пристан.

Старица се взира в миналото си: в безгрижното си детство, в последвалите го жълти звезди, във влака за Треблинка, очакващ я на кюстендилската гара през 43-та, в зрелостта си в народната република и в старостта си в наши дни. Петнайсетгодишната ѝ внучка се бори в Канада с предателството и самотата. Ще намерят ли двете път една към друга? Дали пренесените през десетилетията горчиви уроци ще послужат и днес? Това е историята на едно семейство – в нея има война, гонения и раздяла, но също воля за живот и любов.

Приятелска компания се сформира след инцидент на концерт на италианската поп дива Верда в Берлин, на който българката Нора припада заради прием на свръхдоза психостимуланти. Присъстващите в ложата – гръцкият предприемач Адриан и фотографът швед Йохан, както и двойката от Израел - терапевтът Сол и художничката Лилит, помагат на пострадалата. Шестимата постепенно се сближават и започват да се срещат на различни места из Европа. Всеки от тях изглежда успешен и щастлив човек, но дълбоко в себе си носи травмите от миналото. Тези травми пораждат у всеки „малък грях“ – пристрастеност към алкохол, психостумуланти, изневяра, лъжа, манипулации и самонадеяност. Нора се увлича по Йохан, а Адриан и Сол решават да изградят модерен ритрийт център на остров Крит. Компанията се събира там на почивка. По време на групова терапия, всеки споделя своя „малък“ грях. Лилит заявява, че е прелюбодействала с Адриан. Разтърсен от чутото, Сол се подлага на древния ритуал на прескачане на бик, който символизира Божия съд. Бикът го наранява. След време всеки един се опитва да се справи с пораженията от този ден. Йохан вече не пие. Лилит и Адриан живеят заедно в Сан Франциско. Нора лекува зависимостта си, а Сол е инвалид. Един ден той получава пратка от Лилит – негови стари терапевтични записки. В тях пише, че Лилит вероятно е рожба на кръвосмешение. Разбира, че на груповата сесия тя е излъгала, за да го накаже за жестоката му преценка. Нейният „малък“ грях е бил лъжата, а не изневярата.

Каква следа оставяме? На какво сме готови, за да постигнем целта си? Какво бихме пожертвали, за да сме в мир със себе си? Две двойки, чиито пътища не би трябвало да се пресекат – различно социално положение, образование, среда. Общото помежду им – мечтата за дете. Тя ги изправя един срещу друг в най-важната битка в живота им.

Щрихи е роман за Мия и нейното семейство, което след като Словения става независима държава, преживява т. нар. „изтриване“ (izbris). Изтриването на пребиваващите е един от най-мрачните моменти в съвременната словенска история: през 1992 г. повече от 25 000 човека – предимно някогашни граждани на останалите югославски републики – са незаконно изтрити от регистъра на постоянно пребиваващите. В рамките на една нощ губят юридическия си статус, личните си документи и основните си човешки права, с което стават невидими в собствената си страна. Романът разкъсва тишината около тази травма – за нея не говори нито семейството, нито обществото. Историята на Мия предлага интимен поглед към другата, по-малко словесна страна на словенската независимост и разпадането на Югославия. С фин хумор и изтънчен повествователен глас авторката разкрива как обществените и политическите промени се оглеждат в ежедневния живот на индивида. С този роман словенската литература за пръв път предоставя разглеждане на изтриването от перспективата на едно дете – момиче, което първо не разбира значението на гражданството, границите и идентичността, а в течение на порастването си все повече осъзнава защо е важно да имаш „достатъчно ченгелчета“ върху последната буква на фамилията си. Дебютът на Тина Перич, при все че се захваща с взискателна тематика – с изтриването – и при все че почти всяко изречение, написано по темата причинява болка, не е горчиво четиво. Бюрократичният ход, който в детството на главната героиня е получил специално име – „проблемът с документите“ – не само изтрива бащата на Мия от регистъра на постоянно пребиваващите и го лишава от работа, както и от всички права, но и така да се каже го изтрива и от нейния живот. За щастие не за дълго. — Милица Антич Габер

Сара тъкмо е навършила деветнайсет години и заради потисната травма от миналото усеща нарастващ страх, че тази година ще умре. И заради това лятото, което би трябвало да е най-безгрижното в живота, между гимназията и университета, тя го прекарва в тревожност. Излиза с приятели по алтернативни клубове, опитва да се сдобри с бившето си гадже Виктор, много пие и иска всички да я забележат, въпреки че всъщност е затворена. Всичко се променя, когато в мрачната зала на клуба Сара има първото съновидение, в което травмата от миналото оживява - отново се сблъсква с деветнайсетгодишната си братовчедка Лара. На следващата сутрин Сара се събужда с изтръпване в ръката, което се разпространява и Сара открива, че има неназована болест, с която ще живее нормално, но винаги ще е с нея. Сара, когато получава първия знак, че страхът й от смъртта е оправдан, започва панически да се занимава с анализирането на това понятие, на тялото си като нещо, което е крехко и преходно, и чрез тези размишления пораства много бързо. Започва курсове по изобразително изкуство, където се запознава с Тиса и Балша, двамата са ексцентрични и двамата са се срещали в миналото със смъртта, и единият, и другият имат погребани травми. В Тиса Сара намира пример, а в Балша се влюбва. През отношенията си с тях Сара се изправя пред настоящето, бъдещето и миналото си - семейна трагедия, която е белязала цялото й порастване, смъртта на братовчедка й Лара. Уязвимо и силно, игриво и вълнуващо. Изключителният роман на Наджа Петрович започва като тийнейджърска драма за порастването, но бързо се превръща във вълнуваща интимна изповед - ефирна и поетична, а същевременно трогателна и болезнена. Това е история за дълбока и същностна крехкост, за страха от смъртта, но и за страха от живота. — Сърджан Голубович Повествованието на Сара, изпълнено с отклонения и често оцветено с лек самоироничен хумор, не е стереотипният литературен глас на подрастващия. Отклоненията в историята й често се сгъстяват в удивителни езикови образи, които получават и „външен“ еквивалент: без да се ограничава до чисто реалистична проза, авторката е внесла в романа важни фантастични мотиви и цели онирични сцени, които интегрира хармонично и изключително функционално в повествованието и ги използва като значими структурни елементи на цялото произведение. — Из становището на журито в състав проф. д-р Йелена Панич Мараш, проф. д-р Предраг Петрович и д-р Тияна Тропин при присъждането на наградата "Гроздана Плуич " за най-добра прозаична книга за 2023 година.