„Закуска за шампионки“ е дебютът на Лиу Закрайшек, в който заедно с главната героиня се отправяме на три различни студентски работни места: в кино, в дом на културата и в книжарница. Когато не ходи на лекции или не работи, тя прекарва времето си в малката си задушна таванска стаичка на апартамента, който дели с импулсивната и хаотична Весна, както и с организираната и сериозна Пиа. Тяхната динамика през главите повече или по-малко драматично се изгражда и отново се разрушава, а всичко това се случва на фона на по-мащабни житейски кризи, които преживавя младото поколение, което тепърва ще навлезе на пазара на труда – от уязвимотта им и твърде високите цени на недвижимите имоти до все по-лошата класова сегрегация, самотност и лошото психическо здраве. Младите хора в романа, които биха предпочели да мислят за мечтите и бъдещето си, могат да се занимават най-много с това как да си подсигурят следващия наем. Романът, чието заглавие е вдъхновено от Кърт Вонегът, е субтилна сатира на днешното време, от каквато спешно имаме нужда.

В „Щом животните” една жена изследва връхлитащото я след раждането на първото ѝ дете – изживяване толкова мрачно, че тя се съпротивлява на езика и смисъла. Търси опора в животинското царство, в старите митове, в снимки, имейли и дори в списъците си за пазаруване от периода около раждането. Как се превръщаш, дълго след като детето ти е дошло на този свят, в майка? И как съединяваш отново отломките от един човек, който се е разпаднал? Разтърсващ разказ, който опипом кара читателя да се замисли. Великолепно отчаяние. — в-к „НРК ханделсблат” Лизелот Мариен дебютира с изключително силен и нищо неподминаващ роман за майчинството. „Щом животните” е едновременно протокол от екзистенциално търсене и творба с блестяща стилистика. — в-к „Тейд”

Тази история е паяжина от скъсани нишки: ако успееш да хванеш една, останалите се изплъзват. Това е историята на една тревожна поредица от смъртни случаи в света на порнографията между Рим, Милано и Торино, но е и историята на разследването, проведено от главен инспектор Витория Де Фео. Това е историята на двойка двайсетгодишни, Бет и Тео, които се озовават по същата следа в търсене на сензация, за да съживят своя блог, а също и историята на опита на един разследващ журналист да направи сензацията на живота си. Около техните сложни издирвания се движи сюрреалистичен хор от гротескни персонажи: хирурзи, които забогатяват, търгувайки със секс играчки, моделирани по анатомията на мъртви порнозвезди, лукави адвокати, които държат стажантите на къса каишка, съдебни анализатори, които се опитват да пробият като ютубъри, бивши актьори от детски предавания, изпаднали в немилост, психиатри, които се преобличат като авокадо по време на сеансите, словоохотливи инфлуенсъри, надрусани с кокаин, мазни мениджъри на порноактриси. Всичко това е придружено и подправено със синтетични наркотици и обвързващи договори , отрязани ръце и лимонови пайове, домашни зайци и траш програми, складове на Икеа и порнографски декори. Зад най-чистосърдечното разследване се разкриват прояви на една истинска порнография на съществуването, за която вече няма нищо неприлично.

Жена вижда морето за първи път, полароид вади чужди снимки, хора се обезкостяват, за да излекуват нещастието си. В този сборник нито едно събитие не е прекалено тривиално и нито една реалност - прекалено абсурдна. Разказите предизвикват въображението на читателя, като го отвеждат на пътешествие от реализма през абсурдизма чак до сюрреализма. Книга, написана така, че да ви разсмее, просълзи, да ви подтикне да съзирате, сякаш за първи път, ежедневните предмети, листата, себе си, водата за гледане.

„А ако всички забравят“, разказ за идентичността, чуждостта и неразбирането, е първият роман на Селма Скендерович, победителка на Фестивала за млада литература Уршка през 2020 г. „А ако всички забравят“ е роман за порастването и търсенето на идентичност, който продължава въпросите, които авторката поставя още в дебюта си с кратка проза „Защо мълчиш, Хава?“ Интимната история, разказана от първо лице на една студентка е история за класовия срам, за последствията от семейното насилие, чуждостта и проблемите на идентичността. Как да живееш, когато си чужденец както „тук“, така и „вкъщи“? Зина е дъщеря на преселници от Косово, която решава, че ще следва. Когато се мести от малък словенски град в Любляна, в общежитие, търси пътя си в световете, които я определят. Двата свята за нея са този тук – Словения, и онзи в Косово, двата свята са също между нея и родителите ѝ, а също така между нея и нейните (преселници от другаде) и словенците и два свята в нея самата. Да се разделиш, да поставиш граници, да се отъждествиш, да се приближиш, да се слееш или да се отделиш? Но с кого, пред кого или от кого, като в края на краищата всички сме просто хора. Зина е остра наблюдателка на обкръжението, родителите и на самата себе си. Размишлява за това коя всъщност е тя. Мечтае за собствено място, свят, с повече прегръдки и без насилие. По-малко патриархални примери, които да пренесе във все по-самостоятелния си живот, ще ѝ бъде по-добре. Добре осъзнава, че житейския си път чертаеш сам. Поне от момента, в който се противопоставиш на манипулациите и ударите, които, на места още е така, минават за добро възпитание. С бистрото си мислене и осмислянето на случките в живота си, както и на живота на роднините си в Косово, Зина разказва за разликите между хората, които живеят „само на 700 километра“, но са само на няколко сантиметра в собственото си семейство.

Сизиф блуждае из ада с празна инвалидна количка и не знае какво точно търси там, освен че трябва да вземе дъщеря си, която е с множество проблеми в развитието, от дневния център. Мисия, в която тя всеки път се проваля, след което, разочарована, се връща в занемарения си апартамент на приземния етаж в странен жилищен комплекс. Когато хазяйката ѝ, сякаш от нищото, завързва разговор с нея, спомените ѝ внезапно започват да се възвръщат. „Дни като странни симптоми” е битка с унинието, експедиция до границите на майчинството, на надеждата и отчаянието, на живота и смъртта. Роман, който те уцелва като убиец от засада, жегва и сърцето, и ума, стреля безкомпромисно точно. — в-к „НРК” „Дни като странни симптоми” е многопластов роман с препратки към философията и гръцката митология. Безмилостната фрагментарна форма и невинаги лекият стил, избрани от Леонике Барвалт, свидетелстват за кураж и оригиналност. Читателят, който ще се осмели да се впусне в разказа за тази на пръв поглед затворена в себе си майка, ще бъде дълбоко трогнат от този изключителен роман. — Лаудацио на журито на Литературната награда на банка БН

"Всички добри барбита" е роман за Ваня, милениалка, която навършва тридесет и осъзнава, че нищо в живота й не е такова, каквото си е представяла. Не е станала известна писателка, а сценаристка на евтини сапунки, няма деца, няма любовна връзка, страда от силна тревожност, а отношенията й със семейството съвсем не са добри. Когато на вратата й се появява бившата й приятелка с бебе, Ваня, въпреки че Светлана е разбила сърцето й, я оставя да остане при нея за известно време. Това я кара да преосмисли живота си. Разкъсвана между желанието да се занимава с това, което обича, и нуждата просто да оцелее в Белград в днешно време, Ваня разбира, че трябва да промени нещо. Импулсивно напуска работата си в сапунката, която пише, а в същото време хазяинът й я гони от апартамента, за да настани семейна двойка от Русия, от която може да получи много по-висок наем. Светлана си тръгва, отново я изоставя, а Ваня остава сама и внезапно се чувства отново като малко момиче, неспособно да се грижи за себе си. Докато си събира багажа, случайно разлива вряла вода върху крака си и получава тежко изгаряне. А после се пита — дали наистина е било случайно? Без да знае какво да прави, Ваня се връща да живее при майка си в малък град близо до Белград, където я очаква всичко, от което е бягала. „Ако умеех да пиша, щях да пиша като Катарина. Зад тази шеговита мисъл, която ми минава през ума, всъщност се крият възхищението ми и удоволствието от езика на Катарина Митрович и от истинността на думите ѝ. Катарина пише за себе си, но пише и за мен, за сестра ми, за майка ми, за приятелите ми. Докато четете този роман, ще имате чувството, че някой го е писал за вас.“ Владимир Тагич „Бързо, вълнуващо, остроумно, образно и дълбоко преживяно. Всички добри барбита са живи, съществуват с протегнати ръце, рошави коси, стъклен поглед и ни се смеят в лицето.“ Аница Добра

История на млада жена, която се скита из сюрреалистична Варшава в скъсана сватбена рокля. Тя е изцапана със златна боя, вместо чанта държи бутилка вино, а в корсета си крие откраднат предмет. Завръщането ѝ у дома е затруднено от апокалиптичната жега и облака черен дим, който се носи над града. Хората, които среща по пътя си, са дори по-изненадващи от времето в столицата. Амброжи иска да създаде шедьовър, макар че му липсва талант. Рамона се грижи за дланите на клиентките си комплексно: прави маникюр и гледа на ръка. Стефан твърди, че е албинос – или поне една част от тялото му е такава. Разговорите с тях са повод да разкаже за себе си и за преживяванията си. Или по-скоро: за личността, в която се превъплъщава в момента, тъй като истинското име на героинята докрай остава тайна. Знаем само псевдонима ѝ – тя се представя като камгърл Вайълет Лав пред мъжете, които ѝ плащат, за да изпълнява техните фантазии, при това не само сексуални. „Изненадана съм от този дебют: Жарув е написала сложна, заплетена и изключително чувствена книга, в която всяко изречение е добре обмислено и необходимо. Пъзелът, разпръснат от авторката в „Омагьосване на змии...“, може да бъде сглобен отново в една не особено приятна картина – може би, в духа на Дейвид Линч, не всички елементи ще паснат на мястото си, може би в ръката ни ще остане портрет на облечен в черно човек от крайградска спирка или парче от счупено огледало. Но през лабиринта на тази история минава нишка, която помага да се открие смисълът. Трябва да се следва категорията на погледа и властта. Кой е по-силен? Човекът, който гледа, или този, който играе пред нечий поглед?“ Олга Врубел

През седемдесетте години „Човекът къртица“ Уилиам Литъл изкопава в тунела под къщата си изречение, което необратимо ще повлияе на хода на историята на света. „Нашите животи вече не ни изглеждат струват като истории.“ Протагонистката на автофикционалния роман е тридесет и тригодишната Ема, която се опитва да открие чешките си корени, да приеме смъртта на майка си и да намери отговори на въпросите, свързани с изчезването на партньорката си. Историята около нея не се лее – обратното, събира се и разпръсва. Насред разрухата водното равнище катастрофално се покачва, а пожарите се развихрят. Ема си проправя път през руините в опит да се поотдалечи от любовта, в която печели и губи. В разказа ѝ стигаме до края заедно или всеки сам за себе си, историята остава. Също както и въпросът дали разказването може да помогне на човек да се справи с трагичните събития. Центърът на тежестта в романа е в изследването на възможностите на езика и разказването като инструменти за справяне с болезнени преживявания. Текстът е наситен с колоритни образи – в него се проявяват както уменията на утвърдена поетеса, така и на талантлива писателка. – редакцията на издателство Host Романът си има собствен ред, ритъм и силно послание. Той дава надежда, че и най-малките илюзии могат да ни спасят от катастрофи. – А2

Невидими е роман за неприемането на различните, в който деца съчиняват родителите си. Млада жена, отраснала в Дом за изоставени деца, се опитва да превъзмогне травмите от детството си. След поредица от раздели среща Дара – изоставено дете, в което разпознава себе си като малка. Привързва се към нея и решава на всяка цена да намери начин да й подари живота, който тя самата никога не е имала. Това е роман за хората в периферията на обществото. Различни сюжетни линии се преплитат, за да разкажат една обща история: на невидимостта.

Осемгодишният Щерн живее в Грейщад. Баща му е дипломат, а майка му е затворена по характер художничка, която все повече се отдръпва в себе си. Без да е указано изрично, читателят отрано разбира, че родителите на Щерн се развеждат. Появява се леля Ема (сестра на близък приятел на бащата на Щерн, млад амбициозен полковник от армията), която трябва да се грижи за момчето, докато баща му е в командировка в чужбина. Той е обещал да се върне за рождения ден на Щерн точно преди Коледа, но скоро става ясно, че спазването на това обещание е много сложно, точно както политическата ситуация в страната. Грейщад подозрително напомня на София, но лесно може да бъде която и да е друга централно/източноевропейска столица. Неясно остава и кога точно се развива историята – различни препратки към 30-те, 40-те, края на 80-те или дори настоящия момент, са пръснати из повествованието. Това създава съноподобна атмосфера на déjà vu и deja vécu, предизвиквайки усещането за повторение на историята, за памет и травма. Романът смесва паралелни сюжетни линии и алюзии към теми като популизъм, паравоенни крайнодесни организации и опасните ефекти на социалните медии. Книгата започва с няколко привидно несвързани събития в Грейщад. Обувки започват да изчезват от произволни къщи, разположени в различни части на града; мистериозен аристократ с амбициозни планове пристига с дирижабъла си. Летящата му резиденция остава заплашително да се рее над града, въплъщавайки по този начин чувството за заплаха и безпокойство, което се настанява във въздуха. Баронът има коварен план, който ще бъде разкрит много по-късно – да открадне мечтите на жителите на Грейщад.