„Изчезването на един от нас не влиза в новините, защото не е новина. Останалият свят не мисли за теб – нито когато смъркат кокаина ти, нито когато носят дрехите, които си ушил, нито когато те изгонят от страната.“ Това е историята на Алекс, затворено момче, бежанец от Мексико, който започва стаж в нидерландски университет и се опитва да спаси онова, което може да се спаси. За да живее, той трябва да говори; за да оцелее, трябва да мълчи. „Мълчанието на Алексито“ е завладяващ роман за затворените граници и безграничната смелост, за силата на езика и размитата граница между извършители и жертви. Всички герои в тази книга са измислени. Фактите не са. Книгата е резултат от дългогодишни проучвания и истории на бежанци или депортирани лица, специалисти в областта на бежанското право, преподаватели от различни (мексикански) университети, психолози и травма терапевти, активисти за човешки права, журналисти, хора в нелегалност, извършители и жертви на насилие от картели или банди. Романът хвърля светлина върху влиянието на правителствата върху гражданите, както и върху насилието, свързано с разпространението на наркотици и сексуалните посегателства. Тази завладяваща история разкрива сложните взаимоотношения между „държавите, използващи наркотици“ като Мексико и Европа – континент, който все повече отваря границите си за търсещите убежище, а същевременно е основен транзитен пункт и потребител на кокаин. „Майсторски написан роман. В някои моменти не успявах да сдържа сълзите си. Остър, емоционален и разтърсващ. Надявам се цяла Нидерландия да прочете тази книга.“ — Ники Декер (писателка, CELA #2) „Завлавяващ, феноменален роман. Марьолейн Висер открехва завесата зад изключително мощните мексикански наркокартели.“ — Лекс Болмейер, de Correspondent

Историческата фикция „Масовото изселване на агнетата“ разглежда последствията от клането, извършено над една общност в Западна Румъния, веднага след подписването на Виенския арбитраж през 1940 г. Началото на Втората световна война заварва Домника и братята Роми и Микулуш в замъка на семейство Телеки, където работят като прислужници. Веднага щом научват, че селото им е било атакувано, те тръгват на път, за да спасят майка си. Единственият път към спасението от въоръжените войски на хортистите[1], обаче, се оказва мрежата от тунели между крепостите на Трансилвания, (в началото на книгата има карта на тази мрежа), в които румънските бежанци търсят семействата си и пътя към свободата. Подземието се превръща в място на всевъзможни конфронтации, тъй като не всички галерии[2] са завършени, провизиите в килерите липсват, а една шпионка, изпратена от маджарите[3], промъква вътре торба с динамит. Паралелно с драмата на бежанците се заплита и любовната история на Домника и Роми, които търсят път един към друг. Домника става заложница в катун, обитаван от руски шпиони, а Роми е преследван от сина на граф Телеки и войниците му. „Масовото изселване на агнетата“ не е само един тревожен разказ за пътища и граници, а е и роман от онези, които предизвикват диалози, свързани с теми като заточението, колективната памет и правата на жените, и на края ни кара да се запитаме: Каква цена сме склонни да платим за свободата и какво наследство избираме да оставим на бъдещите поколения?

Намираме се в отдалеченото селце Ноум, Аляска, а годината е 1921. Ада Блекджек, млада жена от племето инупиат, решава да остави сина си Бенет, болен от туберкулоза, в приют, докато не намери начин да го издържа. Скоро ѝ се отваря изненадваща възможност: кораб, идващ от Сиатъл. На борда му пътуват четирима изследователи, с жажда за приключения и колониални фантазии, както и котката Вик. Те се отправят към остров Врангелия –последното убежище на мамутите–, за да присъединят територията към Британската конфедерация; търсят жена инупиат, която да готви и шие за тях по време на пътуването. Така Ада, без да обръща внимание на предсказанията на шамана, се впуска в арктическа експедиция. Няколко месеца по-късно всички изследователи ще са загинали и Ада ще трябва да оцелее сама на Врангелия, единствено в компанията на Вик. За да успее, тя ще трябва да заприлича на Големия Север и да си възвърне идентичността на жена от инупиатите, потъпкана от години на колониализъм. По време на своята трансформация тя ще се изправи пред дълбините на леда и на самата себе си; пред глада; пред смъртта на Бога; пред Нанук, мечката; както и пред възможността да не се върне в Ноум, когато пристигне спасителният кораб. Каква полза ще има от спасяването на сина си, ако колониалният ред никога няма да ѝ позволи да разцъфне? Може ли тя да бъде добра майка, ако с връщането си рискува да попадне в робство? Окончателното ѝ завръщане се случва, за да може Бенет да познае нежността и леда на нейния народ.

Сизиф блуждае из ада с празна инвалидна количка и не знае какво точно търси там, освен че трябва да вземе дъщеря си, която е с множество проблеми в развитието, от дневния център. Мисия, в която тя всеки път се проваля, след което, разочарована, се връща в занемарения си апартамент на приземния етаж в странен жилищен комплекс. Когато хазяйката ѝ, сякаш от нищото, завързва разговор с нея, спомените ѝ внезапно започват да се възвръщат. „Дни като странни симптоми” е битка с унинието, експедиция до границите на майчинството, на надеждата и отчаянието, на живота и смъртта. Роман, който те уцелва като убиец от засада, жегва и сърцето, и ума, стреля безкомпромисно точно. — в-к „НРК” „Дни като странни симптоми” е многопластов роман с препратки към философията и гръцката митология. Безмилостната фрагментарна форма и невинаги лекият стил, избрани от Леонике Барвалт, свидетелстват за кураж и оригиналност. Читателят, който ще се осмели да се впусне в разказа за тази на пръв поглед затворена в себе си майка, ще бъде дълбоко трогнат от този изключителен роман. — Лаудацио на журито на Литературната награда на банка БН

На двама негодници е наредено да екзекутират доносник. Скитайки се из планини и села, те са преследвани от собственото си минало. Онирична притча, развиваща се в един жесток свят, с герои, обзети от собствения си страх.

Както подсказва подзаглавието ѝ, книгата Нещотърсач съдържа истории за 44 предмета от близо и далеч. Любопитната и разнообразна селекция, подредена тематично, включва изненадващи находки от целия свят: ботуши от Бутан, тротоарни плочки от Барселона по дизайн на Гауди, чаши за вино от Страната на баските, брошка с формата на сърце от Сараево, еспадрили от Пиренеите, скарабеи от Древен Египет, кутия с боклук от Ню Йорк, парче оранжев плат от “Плаващите кейове” в езерото Изео, словенски звънящ змей, карта на Източен Берлин и много други. Разказвайки историите на конкретните предмети, Екатерина Петрова всъщност разказва и за местата, откъдето те произлизат – Кюстендорф и Катманду, Любляна и Луизиана, Белведере и Билбао, Селчук и Сентръл парк – като същевременно ги поставя в по-широк езиков, културен, исторически, антропологичен или географски контекст. Находчива смесица между пътеписи, есета и разкази, текстовете са внимателно проучени и подплатени с любопитни факти, но пречупени през субективния поглед на авторката, както и личната ѝ биография на пътешественик, преводач и нещотърсач. Художествено претворено през естетското око на Люба Халева, една от най-забележителните съвременни български илюстраторки, оформлението на книгата чудесно и с чувство за хумор улавя духа и настроението на историите. По този начин самата книга също се превръща в красив, носещ удоволствие и радост предмет – за четене и препрочитане, за притежаване и подаряване.

Мислила ли си е някога бившата учителка по украински език, 72-годишната Вира Тиха, че в края на своя , макар не лек, но напълно щастлив живот, ще се озове в Дом за възрастни хора? Разбира се, че не. Още по-малко си е представяла, че там ще я заведе единственият ѝ и толкова обичан син. Госпожа Вира беше убедена, че няма да остане тук задълго. Просто е лятото на 2022 година и е война, синът ѝ Толя работи като доброволец денонощно, снаха ѝ е принудена да се евакуира с децата в чужбина, а селото в Киевска област, където живеят, бавно се съвзема след бойните действия и окупацията. За нея, с нейното слабо сърце, за да не безпокои сина ѝ, може би наистина е по-добре засега да остане тук, по-далеч от фронтовата линия, в относително спокойното малко селце, където войната съществува сякаш само по телевизията, в компанията, така да се каже, на връстници. Макар че тези „връстници” отдавна са прехвърлили седемдесетте. Вместо общителни и добронамерени старци, Вира Тиха попада в свят на наранени, хапливи, саркастични старчоци, които ден след ден просто наблюдават как животът им бавно се претъркулява отвъд небесния хоризонт. Там, където залязва слънцето е топъл и разтърсващ разказ за живота в неговия залез. Роман, който повдига важни и болезнени теми чрез историите на своите герои и чрез сложните им взаимоотношения, най-вече с децата им. Текст с терапевтично въздействие, от което всички ние толкова се нуждаем в тези трудни времена. Както казва самата авторка, това е книга-пластир за наранено сърце.