1. част
Съседът е добър, докато не започне да крещи.
Тичането е лесно, докато не се задъхаш.
Костите са здрави, докато не ги счупиш.
Болниците са сгради, докато не влезеш в тях.
Тялото е добро, докато не откаже.
Медузите живеят вечно, докато не ги уловят.
Стоя пред магазина за бои, пуша и се чудя дали това е годината, в която ще умра. Гледам пазара отсреща. Продавачите вече са започнали да събират стоката от сергиите си. На края на пазара - магазин за риба. Голям аквариум с риби, които плуват наляво-надясно, наляво-надясно, чакат някой да ги избере. Когато някой ги избере, отнася ги вкъщи, слага ги във ваната и ги удря с чук по главата. Поне така правеше баща ми, а майка ми пищеше. Бях сигурна, че една риба ме гледа и си отваря устата, сякаш изговаря: ом-ом-ом.
Наблюдавам мъжа, който се приближава до магазина за риба и се заглежда в рибите през стъклото. Всичките са еднакви. Посочва с пръст някоя случайна. Ръката от другата страна на стъклото се забива в ятото и изважда рибата, която се мята и се бори за въздух. Продавачът пита човека: "Тази ли е?". Мъжът дори не я поглежда, само кимва и изважда пари. Решено е - точно на тази риба днес ще й смачкат главата.
Докато наблюдавах как човекът взима плика с избраната риба, питах се: защо точно нея?
Може би е била по-близо до стъклото в погрешния момент или е изговорила ом по-различно от другите риби, или е направила прекалено рязко движение, с което е привлякла вниманието към себе си, може би е погледнала човека по грешен начин, или по правилния начин, или е била по-добра от останалите, или прекалено много се е задържала в сравнение с другите риби, или просто е останало празно пространство около нея в момента, когато мъжът я е погледнал, или утре е щял да дойде някой, който щеше я удари калпаво по главата и тогава, агонизирайки, щеше да изтърпи жива и пърженето. Може би. А може би въобще не съществува причина защо точно тя се е оказала в пликчето. Защо точно тя е избрана от всички. Може би е просто така. Случайност.
Това би било най-тъпо.
Рязко загасих цигарата в стената на магазина.
Отвътре излезе собственикът, човек на средна възраст, с корем като на бременна, крака като на скелет и усмивка като на хиена. Симпатичен тип.
- Айде бе, сестро, колко време пушиш една цигара! Млади дробове, можеш и по-бързо! - ухили се и ме ощипа по бузата. Винаги беше нервен и бързаше. А за трите дена, откакто работя тук, не съм видяла някой по-бавен от него. Извади цигари от джоба си, а аз влязох в магазина. Тесен, задръстен с кофи с боя, по стените залепени няколко пана с палети с различни цветове. До масата, на която стои касата, има инструменти за боядисване. Все още не съм запомнила кой как се казва. Влязох в "работилницата". Беше ми казано, че така се нарича това помещение. Малка стаичка, една масичка, два стола, един фотьойл. По стените – няколко плаката на манастири, икони и голи жени до ферарита. В ъгъла на стаята имаше компютър, на който винаги се въртяха видеа с хора, които падат "по смешни начини". Така пишеше под видеото. Хвърлих поглед към кофата с боя, която стоеше на масата. Първата боя, която смесих сама. Беше кафява като лайно.
Имах още време до девет. Тогава ми приключваше работното време. Седнах пред компютъра и загледах как хора падат по смешни начини. Мъж скача от трамплина в басейна, пада до него направо на гърба си. Момче ходи по греда, плъзва се, гредата се забива между краката му. Жена се затичва в хола, скача, удря си главата в касата на вратата и пада на пода. Нищо не ми беше смешно. Върнах го няколко пъти назад и пак го изгледах. Продължаваше да не ми е смешно. Погледнах колко души са гледали видеото. Осемдесет и три хиляди. Не знам. Може би аз съм тъпа. Шефът влезе в работилницата и се ухили, като видя, че гледам видеото.
- Видя ли дебелия в басейна? Ебаси, напиках се от смях. Какви идиоти има, майко мила!
Усмихнах му се. Наистина ми беше симпатичен. Като изпсува ми се стори, че има нещо сексуално в него. Псуваше някак агресивно, но небрежно. Дали бих спала с него? По това време се питах същото за много хора, а после ме хващаше срам. Погледна часовника.
- Айде, сестро, изчезвай! Кой ще купува боя в осем и половина вечерта?
Свалих престилката, която си носех от вкъщи. Това беше много важно за шефа на интервюто за работата. Да имам своя престилка, не можел да ми осигури абсолютно всичко. И заплата, и престилка. Погледна престилката и ми намигна доволно.
- Страхотна престилка, е... може и на мен да ми вземеш такава.
Престилката беше розова на цветя. Помислих си, че това е единствената дреха, която би успяла да покрие корема му.
Когато излязох на улицата, все едно нещо ме удари. Усетих как лятото ме заля като вълна. Девет вечерта, тъкмо се смрачаваше. Шум от далечни гласове, викове, смях. С къс ръкав съм и ми е горещо. Друга година щях да усетя въодушевление и да тръгна да се разхождам по улицата. Щях да помисля колко обичам живота, а вятърът щеше ме побутва отзад, тениската ми щеше да полепне по потния гръб и вятърът щеше ме изсуши, щях да гледам минувачите, в които прехвърлям щастието си, без значение какво е изражението им. Тази година не мога да се почувствам така, защото преди няколко дена беше деветнайсетият ми рожден ден.
Между другото, това е причината през цялото време от сутринта да мисля за драскотината, която си направих преди работа. Прескочих една ръждясала ограда, за да съкратя пътя до магазина. И сега през целия ден се питах дали ще ми ампутират крака, или не. Приключих работа, лято е, а аз се нервирам, че от жегата ми се потят дланите и това ми пречи добре да опъна кожата на бедрото, за да проверя още веднъж дали драскотината е само повърхностна, или има и кръв. Сумракът още повече затрудняваше вече отработения преглед. Приближавам се до витрина с обувки и неоновата светлина осветява бедрото ми. Натискам драскотината и все така няма кръв. Размишлявам дали да не се върна до оградата, въпреки че е в съвсем различна посока. Казвам си, не ставай смешна. Продължавам да ходя, но страхът беше захапал всички други мисли. Все пак решавам да се върна.
Минавам няколко километра и стигам до оградата. Оглеждам тела, на който се одрах и наистина ми се струва, че не е ръждив, само по средата има малко ръжда, няколко точици. Много фокусирана ръжда. Решавам, че все пак не съм се заразила с тетанус и отивам до павилиона да си купя бира.
Сега съм спокойна и с усещането, че е лято. Твърде любезна съм към нацупената жена, която ме гледа накриво, докато ми маркира бирата. И нея обичах. Жено от павилиона, обичам те, защото е лято и си купувам първата лятна бира от теб в павилиона.
Седнах на пейка, която гледа към реката. Друг път, когато сядах тук, имах толкова желания в себе си, че усещах как тялото ми трепери. Сега само седях и гледах как колите минават по пътя и изчезват. Хрумна ми, че единственото спасение за мен е да пътувам в тези коли. Сега стоях отстрани и само ги гледах, с мисълта, че спасението ми е в това да съм в тях. Пред мен щеше да е осветеният път и уличните лампи, които се разливат и се превръщат в шарки и петна и щях да усещам как очакването ме свива в стомаха. В тези коли щях да знам къде отивам и щеше да бъде, да бъде, да бъде...
Беше едва десет. Не бях яла нищо цял ден и бирата започна да ме хваща. Дали защото бях пияна, или защото ми беше скучно, но се обадих на Виктор. Веднага ми вдига и казва да отида у тях. Странно, но супер.
Качих се в трамвая. Отново ръжда по седалките, все пак решавам да стоя права. Возих се до предпоследната спирка и се изкачих до върха на хълма. Виктор беше нисък и мислеше, че е грозен. Веднъж, докато се целувахме, му потече гной от пъпката, очите му се напълниха със сълзи, а аз едва тогава наистина се влюбих в него. Майката на Виктор беше богата. Държеше верига аптеки. Виктор разправяше, че й желае всичко най-лошо, но всъщност просто искаше тя да е по-често вкъщи. Никога не се запознах с баща му, а и не беше нужно. Знам, че го е биел. Хващал Виктор за косата и го влачел по пода, ако заплачел, ставало още по-лошо.
Мисълта за тази сцена ме беше обсебила. Представях си баща му такъв, какъвто единствено го познавах, от семейната снимка в прастар албум: тогава майката на Виктор е била още млада, а Виктор е бил бебе. В мислите си размятах баща му из стая с грапави стени, влачех главата му по гипсовите неравности, докато части от черепа му не полепнеха по тях.
Когато майка му ми разказа за това беше пияна. Тя често беше пияна, а и Виктор все по-често. Докато се карат лицата им са тъмночервени по един и същи начин, гласовете им по един и същи начин потреперват, с един и същи тон говорят едни и същи неща, но по никакъв начин не могат да се разберат.
Като пристигнах входната врата беше отключена. Щом влязох ме посрещна котката на Виктор. Той ненавиждаше, че котката му толкова ме обича, ядосваше й се, когато идваше при мен, докато се карахме. Мразеше, че майка му толкова ме обича и толкова нежно се обръща съм мен, когато ми предлага кафе. Виктор мразеше някой да ме обича, защото се страхуваше, че ще разбера, че не ми е нужен.
С Виктор скъсахме преди една година. Оттогава понякога правим секс, всеки път изглежда сякаш ще се съберем отново, но тогава той се сеща колко мога да го нараня и се връщаме в началото.
В антрето се чуваше силен звук от телевизора. Майка му си беше в къщи. Реших да не й се обаждам, а да отида направо при Виктор в стаята.
Поех си дълбоко въздух, докато стоях пред вратата му. Стомахът ми винаги се свиваше при мисълта, че ще го видя. Това беше чувството, което си представях, че ще изпитам в онези коли. Развълнувано отворих вратата, но в стаята нямаше никого. Усетих трескаво разочарование. В същия миг разбрах, че той изобщо не си е вкъщи.
Няколко секунди стоях замръзнала на вратата, после влязох в стаята и се хвърлих на леглото, подпрях се на стената и започнах да оглеждам стаята. Докато минавах с поглед по облепените стени на стаята му, ми се искаше да знам докога планира да ми отмъщава. Погледът ми се задържа на един билет за концерт, залепен на стената. На него бяхме заедно. Взех хармониката му, която стоеше до леглото и духнах в нея. Чу се тъжен звук, от който побеснях. Отворих прозореца и я хвърлих далече в двора. Надявам се да ръждяса, преди да я намери.
Легнах на леглото му и се загледах в тавана. Чаршафите миришеха на омекотителя, който майката на Виктор винаги използваше. Ароматът ми напомняше на нежен цвят от рози, след като венчелистчетата му са били накъсани. Покрих лицето си със завивката. През изтънялата материя прозираше светлината на полилея, който ми заприлича на кошер. Какво бих му казала, ако сега влезеше в стаята? Как бих се държала?
Чувам вратата, която се отваря тихо и звука от изтъркани подметки. В стаята влиза Виктор, виждам рошавата му коса през дупките на плата. Махам завивката от лицето си. Не е изненадан, че съм тук.
- Лекцията се проточи - ми каза.
- Да бе - му казах.
Виктор се усмихва. Сяда до мен на леглото. Още малко и погледите ни ще се срещнат, когато котката отваря вратата. Мърка и увива опашка около краката на Виктор. Той ме поглежда, за да види дали ревнувам. Свивам устни и се обръщам настрани, за да скрия реакцията си. Срамувам се, но разбира се, че ревнувам. Ако котката беше мъжка, може би нямаше, но така ревнувам. Ревнувам и й завиждам. Случайно го поглеждам с крайчето на окото и така му давам знак, че е победил. Щом усети слабостта ми, присъствието му изведнъж нарасна, изпълни стаята и започна да ме задушава. Стаята стана лепкава, докоснах стената и ръката ми залепна на жълтата смолиста течност, която се стичаше. Поглеждам към полилея, който приличаше на кошер, изведнъж жълтата светлина в него започна да трепери. Гледам в светлината уплашено, докато ръката ми все повече потъва в лепкавата стена. Поглеждам Виктор, който с подла усмивка гали котката. Сега тя седи върху шортите му и свива и отпуска лапички по кожата над колената му. Вече не ревнувам, но всичко вече приключи, всичко, което направя ще се изтълкува като признак на слабост. Опитвам да измъкна ръката си от лепкавата маса, а Виктор се чувства все по-голям и мощен. Изведнъж се чува зловещ пронизващ звук като от два приглушени барабана. Поглеждам към полилея. Със светкавична светлина рояк оси проби тънката мембрана на полилея и тръгна към мен. Вече виждам как покриват цялото ми тяло и ми влизат в ушите, носа, устата. Как ме поглъщат и как ми е непоносимо топло и ставам все по-лепкава и как се задушавам в хаотичните звуци от тяхното жужене и меките им кореми. Затварям очи, готова за нападението им, но в последния момент сменят посоката. Примижавам. Осите покриват всички стени и започват да ни обграждат. Правят жълти лепкави пластове навсякъде по стената. Постепенно изчезват всички билети за концерти и плакати, вместо тях правят дупчици и скоро цялата стена изглежда като пчелна пита, която майка ми ми даваше да смуча в леглото преди училище. Сега ръката ми е потънала до лакътя в стената, гледам Виктор и котката му и осъзнавам, че всъщност винаги сме били в кошера.
Искам да му кажа нещо, за да прекратя всичко това, да му кажа, че не искам да ревнувам повече, и че искам заедно да галим проклетата котка, но оса ме ужилва по езика и осъзнавам, че може би е по-добре, че не се появи, ставам от леглото и излизам от стаята.
