1

Сбогуването ми с Барселона е отбелязано на билета за автобус в девет и дванайсет. Точно в този час. Нито в девет и пет, нито в девет и три. Точно в девет и дванайсет. Когато всичко избухна. Въпреки че вие все още не знаехте нищо за това. 

Остава още минута до девет и дванайсет и шофьорът с мустак като на морж е запалил двигателя. Не ми дава отсрочка, за да се сбогувам с този комплексиран град, който обаче ме приюти в най-тежките ми моменти, с този гостоприемен град, който вече не ме иска в себе си нито минута повече. Барселона може би знае, че днес Матео Барос, обикновен архитект, неуспял писател, се връща в Мадрид двадесет години по-късно. 

Мирисът на дизел започва да се прокрадва безспирно между седалките и ръмженето на двигателя ми напомня на това на училищния автобус, който спираше пред „Матер“, училището близо до дома на баща ми. Падна ми се да съм до прозореца и бих искал да дръпна пердето, но плешивецът, седнал до мен, изглежда иска да гледа навън. Нямам нужда от последни срещи с онези каррерс (шосета), виас (пътища) и авингудас (булеварди) на Барселона. Не искам и да чуя вече за архитектурата, която ме доведе тук. 

Също така не ми се иска да се почувствам развълнуван, когато един от двама ви се появи на някой ъгъл, с осем години по-млад, на излизане от театър „Колизеум“, хванати за ръката ми след като сме гледали „Хари Потър“. Или да се пускате по някоя пързалка, докато аз чакам отдолу с разтворени ръце, готов да ви хвана във въздуха, за да не ви влезе пясък в сандалите. Виждам ви как удряте с ръце по стъклото пред шимпанзетата в зоопарка, за да видите дали ще ви обърнат внимание. Или в „Тибидабо“, качени с мен на виенското колело. Как хапвате шоколадов сладолед на пристанището. Или търсите комикси в „Галаксия“. С последната тениска на Меси в ръце на излизане от „Корте инглес“ на „Пласа Каталуня“. 

Знам, че вече нямате толкова нужда от мен. 

С всеки изминал ден се нуждаете все по-малко от мен. 

С всеки изминал ден аз се нуждая все повече от вас. 

Взаимната ни зависимост е като на скачени съдове – сега аз съм този, който има нужда от вас по почти токсичен начин, като теб Пау, когато беше болен и плачеше, ако изчезнех от погледа ти за три минути, за да изхвърля боклука. 

Твърде скоро спира автобусът. Преди малко тръгнахме от гара „Санц“. Задръстване. От другата страна на стъклото, под дъжда, спортния комплекс „Санта Еулалия“. 

Просто си гледам. 

Там ти изигра първия си мач по хандбал, Марк. През една от онези недели в девет, които толкова мразех. Като видех лицето ти след това, с онази усмивка почти по-широка от гърба ти, веднага чувствах, че ранното ставане си е заслужавало. 

Може би щеше да е по-изискано да си тръгна от Барселона с високоскоростния влак и да стигна в Мадрид за пет часа по-малко, прекарани в седнало положение в един от онези монашески вагони, където е забранено да се говори по телефона. Но сега в излишък имам време и тишина, а онова, което ми липсва, са пари. Вие го знаете по-добре от всеки друг, защото сте преживявали съботите и неделите, когато ви се падаше да сте с мен на онзи пети етаж без асансьор в „Барселонета“, който вече дори не мога да плащам, и трябваше да прескачате пияните англичани, заспали по стълбите.

По високоговорителя, насечено, гласът на шофьора на автобуса. Изглежда иска да узурпира този величествен момент, запазен досега за пилотите на самолети. Името му е Тино и ще ни придружава в това пътуване, съобщава. Тино ни информира, че ще вали до Сарагоса. Не мисля, мисля, че ще вали до Мадрид. И в продължение на дни. На седмици. На месеци. 

Тино се казваше и учителят ми в автошколата в квартал „Консепсион“. Моят квартал, този на дядо ви, накъдето съм се запътил сега. Много ми харесва да произнасям „квартал „Консепсион“, както и „булевард „Илустрасион“. Звучи много ритмично. По-елегантно от имената на улиците тук. Истината е, че никога не съм се чувствал каталунец през тези двайсет години. Хич даже. Колкото и вие да сте се родили каталунци или да се обявявате за такива. Езикът и градът ми харесват. Ако не ми харесваха, щях да откажа да се казвате Марк и Пау. Но ми е по-симпатичен един „квартал Консепсион“ отколкото един „Ешампле“1. Звучи по-провинциално, по-весело, по-малко далечно. Каталунският, освен в песните, звучи далечно.

Не мисля, че дядо ви Хуан ще ме посрещне с отворени обятия. Започват да ми горят ушите само като си представя как ще му кажа, че вече нямам пари даже да си платя наема. Как ще му съобщя, че се връщам на стартовото поле с няколко интервюта за работа в архитектурни бюра в Мадрид. Как няма да посмея да му кажа, че реално в момента имам нужда да започна да пиша романа, който от много време ме гложди. Иска ми се да мисля, че онази бомба, преди двайсет години, не е успяла да пръсне всичките ни скачени съдове. 

Вали.

Зад стъклото вали ли, вали. 

Както пишеше Мачадо2. 

Както пееше Серат.

2

„Вирхен3 дел Кастаняр“, „Вирхен дел Портильо“, „Вирхен де ла Фуенсисла“. Една след друга девите заслепяваха Мален в онзи следобед в квартал Консепсион. Почти в същия ритъм, в който се появяваха стариците зад перденцата по първите етажи, надничащи към улицата. 

„Вирхен дел Фреснедо“, „Вирхен де ла Провиденсия“. Къде, по дяволите, беше „Вирхен де ла Монхия“? Теленовела. Плетка. Мирис на кафе. Жена с ролки за коса, която чете до масата с мангал с жарава отдолу. Звук на сочна целувка по бузата на внука, който се връща от училище „Обиспо Перельо“. Гласът на Хема Ниерга4, изскачащ през решетките на черния прозорец на сграда, напомняща военна крепост. Никой не би казал, че току-що е поставено началото на нов век с еврото, започнало да фигурира по касовите бележки на всички магазини в квартала. 

Докато опипваше ключовете, които държеше в джоба на дънките, се мислеше за една сорхиня (вещица), от онези, за които ѝ говореше нейната амама Тереса, от онези, които са владеели магическите сили преди триста години. Мачкаше ги сякаш с тях можеше да призове един акеларе (вещерски събор) в някоя далечна пещера, който да ѝ помогне в търсенето на нейния вход. Може и да прекаляваше с докосването на метала, за да се опита да забрави студа от Парабелум-а, който минаваше през кобура и се качваше по левия ѝ хълбок.

“Не е нужно да го използваш, спокойно“. Усещаше твърдостта му. „Но трябва да го носиш. Нищо няма да ти се случи“, беше ѝ казал Енеко на пристанището в Сантурци, когато се сбогуваха преди дни. Дулото беше започнало да се отпечатва по кожата ѝ. „Само за да се пазиш е“. Въпреки че беше проверила няколко пъти, че предпазителя е вдигнат, винаги се връщаше един и същи страх – ами ако се спънеше и е забравила да го блокира, можеше ли да се простреля сама? Случаен куршум щеше ли да успее да прониже сърцето ѝ? 

Мален се оглеждаше и на двете страни, нащрек за какъвто и да било знак, точно все едно играеше на криеница. „Бъди нащрек, нищо повече“ и Енеко я целуна там, при лодките, които се удряха в кея. Когато си спомни докосването на наболата му брада върху гладката си кожа, нещо подобно на лек токов удар се прокрадна по ръба на устните ѝ, докато не стигна до втората обеца, която беше захапала ухото ѝ. „Не си записана в полицейските регистри“. Все още можеше да чуе силното му дишане, с онзи дъх на бира, с който я вдишваше и я оставяше празна. 

„Мален, ти си легална“, припомняше сама на себе си с всяка стъпка. Във всеки момент можеше да прочете „УЛИЦА ВИРХЕН ДЕ ЛА МОНХИЯ“ на една от сините табелки на кръстовищата и да започне да усеща по-свой този квартал „Консепсион“. В крайна сметка онези жълти сгради на пет етажа много приличаха на блока на родителите ѝ. Разликата беше само в имената на улиците. И в светлината. 

Светлината наистина беше много различна. Бялото на паркираните коли сияеше. Трябваха ѝ слънчеви очила, които да спестят нуждата да присвива зелените си очи. В края на краищата щяха да се окажат прави за прословутото мадридско небе. 

Въпреки че тя предпочиташе сивото в Баракалдо. 

Подсвирване откъм гърба ѝ. 

Не знаеше дали да стои неподвижна или да тича, подобно на глиган, който чака инстинктът да го ориентира в бягството му през храсталаците, когато до слуха му стига първият лай на ловните кучета.

Продължи със същия ритъм, сякаш не го беше чула. „Ей, с такова дупенце гладна няма да останеш!“ Един строителен работник, на който му падаха сините панталони, с мистрията в ръка, точеше лиги от върха на едно скеле. 

Погледна го с отвращение, но накрая се усмихна, когато видя, че до него блестеше табелка: УЛИЦА ВИРХЕН ДЕ ЛА МОНХИЯ. 

3

Дядо ви Хуан не отговаря на звънеца. Сигурно е излязъл. Ключовете, които държа, най-вероятно няма да ми послужат, защото баща ми си е губил ключовете неведнъж. Винаги ми казват, че ключодържателят, с който вървят, е грозен и просташки, но той ми го подари – гербът на Реал Мадрид на бял фон с осем купи на Европа около него. Напомнят ми ангелите около Девата от картината на Рибера „Непорочното зачатие“. Въпреки че е кичозен, ме кара да се усмихна, когато го държа в ръце. Сигурно му го е подарил някой клиент малко след като спечелихме осмата купа от Шампионска лига през 2000. В Париж. Не е за вярване, че са минали толкова години. Отдолу може да се прочете едно „Никой друг“, което казва всичко – непрекъснато сме обсебени от това да докажем, че сме най-добрите. Винаги ще ми остане съжалението, че не можах да ви привлека на моя страна, повече ви влечеше към Барса. 

Исус, който се издига предизвикателно над шпионката с вдигната ръка, изглежда ме предупреждава, че ключалката е друга, но вратата се отваря и поддава под тези ключове. Може би е предпочел да не сменя бравата в случай, че дойдеше онзи ден, в който блудният син се завърне вкъщи. 

Щом прекрачвам прага, върху раменете ми скача миризма на белина както би го направила немската овчарка, която никога не ми позволиха да си взема. Домашната му помощница (май си спомням, че се казваше Оленка) сигурно е чистила същия ден. Дядо ви може би я е помолил да си запази за него сутринта, когато е разбрал датата на билета ми, за да успее да ми предложи този безупречен образ на ред и чистота. Как само отдава значение на показността! Много добре вложени четиридесет евро. Всичко блестеше.

Свалям си обувките, внимателно, за да не нацапам светещия паркет и ги оставям до куфара в антрето, до поставката за чадъри с форма на златен ботуш, в която винаги се опитвахте да си пъхнете краката, когато идвахме на гости. Абсурдно е, но къщата ми се струва много по-голяма. Сега, когато ни карат да проектираме по-малки жилища, за да натъпчем по още някоя продажба на етаж, да влезеш в стар апартамент е отмора за ума.  

В хола същите снимки открай време, хванати в капана на сребърни рамки – сватбата на родителите ми в църквата на улица „Алкала“; дядо ви, който ме учи да карам колело в Западния парк; Марк, ти си облечен за първо причастие; Пау, ти с каубойска шапка и пистолет във всяка ръка; на една снимка с овална рамка се появявам аз с раиран гащеризон, хванат за детската люлка. 

Вече няма снимки на майка ви. Баща ми сигурно ги е прибрал в някое чекмедже след като се разведохме, може би се е извинил, докато го е правил, казвайки „Извинявай, Лая, но вече няма смисъл да те държим тук“. Има обаче една нова снимка на дървената етажерка – на майка ми е. На терасата вкъщи и сигурно ѝ я е направил дядо ви, онази усмивка я подаряваше само на него. Снимката е до кръста и тя носи лека рокля с щампи на цветя и зелени листа, в тон с мушкатата, които висят в дъното. Аз сигурно съм бил в осми клас. 

Вратата на асансьора се отваря. Куче лае на площадката. Сигурно е на някой съсед. Но някакви ключове се пъхат в ключалката. Баща ми е. Дядо ви. 

– Матео? – чувам го, несигурен, заедно с няколко остри излайвания и лапи, които се хлъзгат отчаяно по паркета. 

– Да, пристигнах вече! – извиквам от хола с глас, който тръгва от стомаха, но се пречупва малко, когато минава през гърлото. 

За момент ми минава през ум, че съм объркал апартамента, когато виждам, че в хола се появява бяло кученце лабрадор. Тегли ентусиазирано една червена каишка, изчезваща зад вратата. Коленича, за да го погаля, сякаш вече се познаваме. Облизва ми ръката, когато прокарвам ръка по главата му. Прекрасно е. 

– Казва се Сури – съобщава дядо ви усмихнат. 

– Ама как така? Направо съм в шок!

Не вярвам на тази сбъдната в толкова неподходящ момент мечта да имам куче в прегръдките си вкъщи. Завръщането ми започна с ненадмината изненада. 

– Еми ето, виждаш. Никога не е късно да си взема куче, нали? Прочетох, че на нас, старците, които живеем сами, ни идва добре и съм направо очарован. 

– Защо нищо не ми каза?

– Не мисли, че не ми мина през ума, но така или иначе вече ми беше казал, че идваш…

1. Квартал в Барселона. – бел.пр.
2. Известен испански поет от поколението на 98-ма година. Споменатите думи са свързани със стих от първата му стихосбирка „Soledades” (1903). Също така са и стих от песента „Есенна балада“ (Balada de otoño) на Хоан Мануел Серат (по-долу) – бел.пр.
3. От исп. „дева“. – бел.пр.
4. Известна испанска радиоводеща. – бел.пр.