Пролог
Когато видя жаба, първото чувство, което изпитвам, е изненада от това колко много нюанси на един-единствен цвят съществуват в природата. Жабешкозелено на корема, жабешкозелено на краката, жабешкозелено на гърба. Все зелени, каквито никога не бях виждала. Веднага след това идва облекчението, защото си давам сметка, че в леденото иглу на детските си спомени винаги съм таяла страха, че жабите са изчезнали.
Преди няколко години един ден Рубен ме изпращаше до вкъщи и по средата на алеята подскочих напред, за да хвана една жаба. Горда от себе си, му показах трофея.
„Виж колко е красива!“
Той се ужаси, вкопчи се в ръката ми и започна да я клати, докато малкото тяло падна на земята и се отдалечи, накуцвайки.
Оттогава в алеята пред дома ми повече няма жаби. Награкали са се една друга да стоят далеч от онази къща, от онова село и в крайна сметка да се оттеглят от света.
В рахитичната градинка пред блока е почти целият вход - всеки приведен над онези малки, желатинозни, замръзнали трупчета. И хората от отсрещния блок излязоха от апартаментите си, надвесвайки се, за да видят жабите.
В ъгъла, до живия плет, има купчинка струпани тела. Портиерът взе едно гребло и започна да ги събира.
„Какво се е случило?“ – попитах го аз.
„Градината е зарината с мъртви жаби.“
„Виждам, но откъде са дошли?“
„Не знам, но не ми харесва. Дошли са през нощта, за да умрат тук. Копелета.“
Прекосявам двора, криволичейки межу мъртвите жаби и съседите от блока. Опитвам се да не докосна никого, мисля си: ако ги пипна, съм загубена, изгарям, умирам. Господин и госпожа Бава от четвъртия етаж ме гледат така, сякаш съм част от някаква организация на фанатични екоактивисти, която през нощта е изсипала камион с мъртви жаби в градината им, за да остави послание срещу разхищението на вода, алуминий и пластмасови бутилки.
Ако беше вярно, щеше да е заслужено: тя всеки ден полива растенията на балкона, за които съм почти сигурна, че са изкуствени, а излишната вода се излива като водопад върху терасата на кухнята ни.
Наблюдавам как съседите се струпват като гълъби и се движат също толкова припряно. Днес за друго няма да говорят, но въпреки това нищо няма да разберат.
Никой не умее да оцени докрай сигурността, която носи компанията на един призрак. Това означава да знаеш как стоят нещата в действителност, вместо да предполагаш. Като вярата в Исус Христос е, която не позволява на вярващите да се лутат в мрака, защото след смъртта има рай с ледени бири и пържоли алангле или каквото пише там в Свещените писания. Светкавично прозрение е и, както всички прозрения, вдъхва мрачна увереност, нишка, повличаща ума.
Вдигам поглед към неопределена точка в небето: знам, че си ти, но няма да го кажа на никого.
1
Ти: Сънувах те
Рубен: Мразя те
Пред безжизненото тяло на Рубен, наполовина потопено във ваната, покосено от дефектен електрически кабел, си помислих, че вече нищо не би могло да ме впечатли. Водата беше леко синкава от боята и все още беше топла. Влажността в стаята беше малко наелектризирана, сякаш се намирах в аквариум, с неонови светлини, тропическа атмосфера и сифон, който пречиства водата. Бледо и крехко, тялото му приличаше на това на сирена, с дълга синя коса, подобна на анемони, които избледняваха в блатнозелено. Огледалата вече не отразяваха нищо и изпитвах нужда да изтрия парата от тях, защото ме караше да се чувствам клаустрофобично. За миг ми се стори, че все още виждам искри електричество да танцуват по кожата му като кубичен цирконий, но това бяха само отблясъци на светлина, отразена от мокрото тяло.
Когато помогнах на парамедиците да го положат на леглото, движенията му изпреварваха моите, защото мускулите още не бяха напълно спрели да функционират. Хващах му ръката, за да я положа до тялото, а той, покорен, довършваше движението. Никога не е бил толкова отстъпчив, движеше се обаче така, сякаш не беше съвсем мъртъв, и това беше първият момент, в който се уплаших, че все още можеше да се ядоса, все още можеше да се намръщи и да ми каже, че съм развалила всичко.
*
И в известен смисъл така и стана - спрях да се впечатлявам толкова лесно. Вече не ми е противно да виждам таралежи, размазани по пътя, гной, жълти и подути пъпки, нито кръвни изследвания.
Тази сутрин видях две деца да си играят с пистолет, намерен в чекмеджето на баща им, рано или късно беше неизбежно някое малко пръстче да натисне спусъка. Хванах се да се питам: „Тогава накъде ли ще сочи дулото?“ Обзаложих се кое от двете ще умре първо. „Онче, бонче, бум.“
Казах на Денис, а той ми отвърна, че току-що е извършил две обезглавявания - едното бавно, другото мигновено.
Майната му на Денис. При него всичко трябва да е състезание.
После видях един психопат от Тайланд да изкарва питбули от някакво ограждение и да ги убива, удряйки ги с чук - един по един. След това им отваряше корема с месарски нож, източваше ги старателно в купа, докато от питбулите останеха само смачкани парцали с очи, и пиеше кръвта им пред камерата със злорада усмивка и зъби, обрамчени в червено.
Денис не го каза изрично, но знам, че спечелих аз на магия, защото една сутрин моят тайландец се събуди с желанието за пет литра кучешка кръв.
Аз и Денис сме колеги, подписахме договора заедно, започнахме заедно. Плюхме си в дланите и си стиснахме ръцете. Ходихме на обучения. В първия си работен ден в офиса си направихме селфи, което после ни принудиха да изтрием. Споразумението за поверителност изглеждаше просто добър повод да не привлича внимание, да не се отговаря на въпроси. Сега Денис казва, че да си модератор на съдържание е малко като аналния секс: в началото изобщо не можеш да го правиш, а после разбираш, че това е единственият разумен начин да си в социалните мрежи.
Днес се навършват четири месеца, откакто започнахме. След обяда, на покрива на сградата, в която се намира фирмата, празнуваме, поделяйки си една цигара и разменяйки психотропни лекарства. Денис започна да ги избира според страничните ефекти:
„Виж какво пише: „Виждане на дъги“. Удивително. Или пък Ропинирол, „склонност към хазарт“.
„Какво ще правиш с Ропинирол?“
„Имам синдром на неспокойните крака - треперят, докато спя, което страшно много ме дразни.“
Дръпвам си няколко пъти от джойнта, вдишвайки по много малко всеки път, защото опиоидите ме карат да плача. На практика я пуша на вятъра, но Денис държеше да му правя компания.
Когато го питат с какво се занимава, Денис отговаря, че е гробар. Всъщност това е наполовина истина: от време на време помага на баща си в погребалната агенция. И така се запознахме: на погребението на Рубен. Носех черна дантелена рокля, купена от готически бутик на име INFERNO1. За щастие никой не ме попита откъде съм я взела, защото истината би влошила положението ми, а аз имам склонност да измислям прекалено сложни лъжи, които се опровергават сами поради абсурдността си. Вероятно щях да отговоря, че сме я шили аз и Рубен, на четири ръце, като той я разваляше през нощта, а аз я шиех през деня, и обратното, в зависимост от настроението. Нанасях повторно черното червило след всяка песен в малката баня в енорийския дом под зловещото ехо на „Слуга по любов“.
Щеше ми се Рубен да беше умрял, преди да се разделим, защото ролята на фатална жена ми пасва прекалено добре, за да убедя роднини и приятели, че не съм била аз тази, която го е убила. Беше злополука.
Между приятелка и бивша приятелка на починалия има огромна разлика, особено ако раздялата е станала седмица преди смъртта. Чувствах се пренебрегната, сякаш нося лош късмет, никой не ме потупваше по рамото, никой не ме гледаше с онзи меланхоличен поглед, голяма проскубана черна врана беше кацнала на купата със светена вода. Когато казах на майка ми, че с Рубен сме се разделили, ме попита какво съм направила. Тя не дойде на погребението, червенокоса е, с бледа кожа, а жегата я побърква.
В моргата бях видяла Денис как прокарва ръка през косата на Рубен, изтощена от безброй боядисвания. И на Денис косата беше пожълтяла, изгоряла от обезцветителя, с тъмнокафяви корени. Изглеждаше като скункс. Когато ме видя, реши, че съм приятелката, че съм със съкрушено сърце, и ме попита в какъв цвят искам да бъде.
Запитах се защо семейството му не взема тези проклети важни решения. Отговорих „розово“, а той каза, че е окей. Тогава предложих да му боядисаме веждите в морскосиньо и той спря, за да ме погледне, с още увит около пръста кичур коса на Рубен. Прекалих, но Денис го прие като предизвикателство.
„Окей,“ каза той, „аз съм много добър, бейби.“ Благодарение на него намерих тази работа.
В един момент, по време на службата, свещеникът едва не се задави с осветената хостия и съм почти сигурна, че поне десет души от присъстващите ме изгледаха накриво - сякаш и това беше по моя вина. Мащехата, седнала до мен, се прибра възмутено в собствените си бръчки, опитвайки се да сбърчи вежди, без те реално да се сбърчат, защото години наред ги беше изтънявала, рисувала и накрая татуирала с такава грижа, че бяха станали неподвижни.
Първо мъртвият, после свещеникът, кого още трябваше да ликвидирам?
„Май Рубен ме преследва, възможно ли е? Имам предвид като призрак.“
Денис поглежда изхабения джойнт между пръстите ми и си изпуква кокалчетата на ръцете така, сякаш шепа орехи се чупи наведнъж:
„Възможно е, братовчед ми казва, че докато карал шофьорския курс, чувал дядо си да му шепне, че ще се справи, чувал точно неговия глас, като полъх на вятър в ушите. Пък ако е било злоп…“
„Денис, по дяволите.“
„Извинявай. Тъй като е било злополука, вероятно духът все още не е готов да си тръгне, има нужда от нещо.“
„Какво иска още?“
„Не знам, Мия. Може би е ядосан. Може би греша. Искаш ли го онзи ксанакс? Трябва да се прибираме.“
„Тази сутрин в градината ми имаше стотици мъртви жаби.“
„Какво? Защо?“
„Не знам, поради замърсяването?“
„Възможно е. В Китай валят гъсеници.“
„Харесваш ли жаби?“
„Предпочитам пеперудите, но земноводните са невероятни: на гръцки „amphibious“ означава „с двоен живот“. Това са животни, способни да живеят добре в две различни среди. Защо?“
„Рубен изобщо не харесваше жабите.“
Хвърлям джойнта, който пуших само наужким, и за последен път поглеждам града оттук. Малки червени паячета се катерят по каменните стъпала. Могат да бъдат отдухани, но най-често биват смачквани случайно, цели семейства или единични мъченици, смачкани с върха на пръста, вече оцветен в червено от кръвта на други паяци, едно прекалено красиво червено, дори не изглежда като кръв и може би не е, а е само каша от тела, толкова крехки, че в който и да е случай нямат значение.
Слизаме от покрива по пожарните стълби. Надолу, надолу, надолу, слизаме заедно с оцелелите червени паячета и гледаме през прозорците. Тези на високите етажи поглъщат цялата дневна светлина до залез слънце, принадлежат на офисите на началниците, върховете на пирамидата. Стаите им често са от стъкло, толкова уязвими и все пак толкова спокойни, там горе ги гледат само лястовиците. Да имаш пари, означава да се отдалечиш колкото се може повече от другите.
Поглеждам навън, но се старая да не ме видят. Ние, модераторите на съдържание, имаме отделен вход, за да не се засичаме с останалите служители на фирмата. Те не бива да знаят, че съществуваме, или поне не трябва да си го припомнят всеки ден. Никой не ни вижда, затова нося черното худи с качулка дори на работа.
Все така по пожарното стълбище подминавам столовата или, по-точно, „Здрав дух и пълен стомах“, залата за майндфулнес, корпоративния фитнес, от който се носи миризма на пот и който е облепен с огромни бели тапети, там всички крещят като в изолаторните килии на някогашните лудници. Щом стигна до паркинга, влизам през входа, определен за модератори на съдържание, и после отново надолу, в сутерена. „Оранжерията“ - така я наричат другите.
На екрана първото нещо, което виждам днес, са черно-зелени тела, които се подуват под водата като риби балон, носещи се лениво из океана, доближавани от време на време от някоя друга риба, чието любопитство трае кратко. Грозни са за гледане, но и изключително жалки, защото за разлика от рибите, набъбналата кожа при нашия вид не се счита за заплаха. Клик, изтривам.
1. Аад – Б. пр.
