Когато най-накрая излизам навън, ме заслепява оранжева светлина, което е странно, защото слънцето не се вижда, но би трябвало да е някъде там. Градът е обгърнат от дим. По тротоара няма никого. По улица „Йоан Павел“ минава кола, необяснимо бавно, защото можеше да прелети с мръсна газ, пътищата са празни, а всички светофари непрекъснато светят в жълто. Проследявам я с поглед и ми се струва, че шофьорът се обръща, но е твърде далеч, не го виждам добре. Изчезва. Много е тихо. Повдигам глава и присвивам очи.
От тази гледна точка димната завеса в небето изглежда по-гъста, в нея не се виждат никакви разсейки, никакви слаби места, през които нещо да проникне от другата страна. Само краищата се разпадат на частици, а от разрязаните търбуси се сипе пепел. В далечината, под дима, се появяват сиви петна. Това са купести огнени облаци, в извисяващи се кули, в чиито сърцевини набират сила мълнии. Ако от тях се излее пороен дъжд, би могъл да загаси пожара и да ни спаси. Толкова са големи, че водата би стигнала за цяла Варшава и освен това би наводнила мазетата и метростанциите, всяка дупка, бих се прибрала у дома на сал. Но нищо не сочи, че ще се смилят. Изглеждат жестоки.
Жегата не отслабваше, ставаше още по-непоносима. Чувствам се като муха, която е попаднала в мазна супа и се е омазала, въпреки че, освободена от тежестта на роклята и всичките ѝ волани, би трябвало по-скоро да се издигам във въздуха, докато си стоя на тротоара. Тръгвам без да бързам, шляпам с пети, а ехото се разнася из стъклено-асфалтовото дефиле. Няма вятър, а все пак миризмата на изгоряло се носи на талази, изчезва и се връща изненадващо, понякога очите ми парят, но през повечето време не. Някой ми пресича пътя изневиделица като внезапно спиране на тока, притичва по тротоара, по пътя, по пътя, по пътя и нататък, изчезва между сградите, където звуците утихват. Вървя непрестанно и спирам едва пред халите в Мирув. Тук се провежда нещо като пърформанс.
До кошчето за боклук стои човек с друг човек в чувал на колелца. Чувалът е кафяв, завързан с въже и се мърда. Знам, че вътре има човек, защото това, което се движи, има очертания на човешко тяло, очертания на длани се виждат на различни места, много длани се опитват да разтегнат чувала. Това напомня представление на мим под завивка, действие, което по принцип е безсмислено, и сигурно му е задушно. Струва ми се, че разпознавам и очертанията на коленете и раменете, а вече със сигурност виждам къде е главата, лицето, което се притиска в чувала, очните орбити, носът, отворената уста, която се опитва да каже нещо или просто засмуква чувала. Спрях на безопасно разстояние, защото може би тук се разиграва насилие, въпреки че никой не вика.
Оказва се, че по-учудващ от човека в чувала е този до него, защото това е човек, който ми е добре познат – по-скоро личност, отколкото човек. Гледам отдолу нагоре, от черния ток, опрян на бордюра: издължени крака и дълги ръце, малко като Клаудия Шифър, само че по-хероинова, риза с деликатен леопардов принт и буря от коса в перхидролено рус нюанс. Г-н Липщик – сценичен псевдоним; познаваме се от онлайн камерите, понякога правим съвместно шоу, Г-н Липщик и Вайълет Лав заедно, много популярно нещо, освен това от време на време се срещаме на по кафе – стои на тротоара, подпира едната си ръка на издаденото си бедро, а в другата държи цигара, прави всичко лениво, сякаш е почивен ден. Г-н Липщик във всеки момент е поза и кадър във филм, който никой не снима, със скули, които са винаги подчертани с руж с блестящи частици. Сякаш с нежелание придържа с единия си крак стойката, към която е закрепен чувалът; стойката изглежда като извадена от пазарска чанта за възрастни дами, а чувалът се раздвижва отвътре, странно, че не се преобръща.
Махам на г-н Липщик. Обръща се към мен и изпъва дългата си шия, закрива очите си от слънчевата светлина, въпреки затъмнените очила на носа си и факта, че изобщо не стои толкова далеч. Най-накрая ме разпознава и ми маха с ръка да се приближа. Поздравяваме се сърдечно, целуваме въздуха около ушите ни, аз целувам и малко дим от цигарата.
– Защо си една такава смазана? – пита Липщик, хвърляйки ми скептичен, но загрижен поглед.
Познава ме като отворена книга и няма как да излъжа. Бих разказала цялата история, ако днес не бях достигнала лимита си за разказване – думите ми просто отказват да ме отведат на още едно пътешествие. Освен това все още ми е тъпо. Обещавам, че ще го направя друг път. С физиономия подсказвам, че това е отлична история, пълна с емоции, и си струва да се изчака.
– Какво е това? – питам, сочейки чувала.
Г-н Липщик повдига рамене.
– Клиент – отговаря с безразличие, като притиска чувала с ботуша си.
Освен със съдържание пред камера, г-н Липщик работи и на терен, напоследък предимно в сферата на доминирането. Обича да общува с хора, екстровертна личност е, поне така казва, затова не може само да седи пред екрана, а освен това препоръчва диверсификация на доходите, защото никога не се знае. Никога не се знае. Вземам съветите на Липщик присърце, в най-чувствителната част на сърцето ми. Докато пием кафе, често размишляваме върху важни житейски проблеми. Г-н Липщик има бизнес нюх, какъвто аз не притежавам, затова ми помага да не допускам грешки, особено да не повтарям едни и същи.
Забива токчето си в произволно място в чувала, в резултат се чува силен стон. Питам дали имат някаква допълнителна система за комуникация. Оказва се, че вътре има въженце, което да подръпва. Въжено-подръпващият език има ограничен брой понятия (вода, въздух и земя, т.е. категорично стоп), благодарение на което се учи лесно. Така и трябва да бъде, защото е трудно да се говори, когато си в такова тясно пространство, сякаш седиш в свит стомах. Въженцето е оранжево, за да се вижда добре. При такива ограничения човекът в чувала има изключително малко решения за вземане; колкото повече се поставям на негово място, толкова по-голямо спокойствие изпитвам.
Г-н Липщик гаси цигарата си в кошчето. Откопчава от колана си черна маска за дишане и я слага на лицето си. Маската има различни тръбички, накрайници и мембрани, което изглежда много сериозно, макар че подозирам, че половината от това служи само за украса, а маската някога е била използвана по време на фетишистка сесия. Липщик изглежда в нея като герой от „Мортал комбат“, диша шумно, защото има много филтри. Вади от чантата си флаконче парфюм и се напръсква обилно. Уханието на ванилия върху ванилия, намазана с ванилия, ни обгръща, дори чувалът започва да кашля. Г-н Липщик ме пита дали и аз искам, но ми е достатъчно, че стоя в облака, а капчиците, разпръскващи ваниловата радост, полепват по ръцете ми.
Задава се полицейска кола със звукова уредба, която сигнализира за влошаване на качеството на въздуха. Когато се приближава, надува сирената с прекъсвания, което вероятно има за цел да ни подтикне да се укрием в затворено помещение. Г-н Липщик им показва среден пръст. Това е по-скоро общо послание към полицията, защото когато продължават по пътя си, се навежда над мен загрижено и отблизо ме поглежда в очите, търсейки признаци на отравяне.
– Как ти е дишането, момиче? – Гласът, идващ от маската, сякаш се носеше от шахта на тротоара, имаше подземно ехо. Г-н Липщик клати глава, с явно неодобрение.
Не усещам нищо особено, дори миризмата на огъня е изчезнала; някъде по-нагоре сигурно има вятър, който духа в друга посока, различна от нашата. За да го докажа, вдишвам дълбоко няколко пъти. Вероятно ще ми навреди, само че по-късно. Наистина, има малка вероятност в детството ни със сестра ми да сме били подложени на ритуали с отрова от диви животни, за да ни се изгради имунитет срещу отрови – майка ни е способна на това; но не си спомням нищо подобно, така че не си правя илюзии.
– Дръж, поне да си пазиш очите. Други няма да получиш. – Сваля очилата си и ми ги слага на носа.
С лилаво-розовите стъкла на мандариновата светлина се чувствам все едно съм потопила главата си в огромна сьомга. Виждам много неясно, очилата на г-н Липщик са толкова надраскани, че създават ефект на снежинки на телевизионния екран. Ако предметите, служещи за защита, по принцип предизвикват дискомфорт, то се чувствам напълно защитена.
Г-н Липщик се мръщи на слънцето.
– Би трябвало да получим обезщетение за това – казва категорично – от правителството.
Винаги има силно усещане за това какво е редно, какво е прилично и какво не е.
Казва, че има очевидци, но нека засега останат анонимни. Отварям уста, но я затварям. Огромната фигура на Липщик се извива на фона на небето, краищата на русите къдрици се веят като пръсти, които ми махат. Знам, че не може да бъде очевидец, защото спи по десет часа и става от леглото преди единадесет, а ако не си видял нещо с очите си, то много лесно можеш да се объркаш.
– Все пак това е изтичане на нефт и някой умишлено го е запалил. Днес сутринта в Прушков летяха черни гълъби.
Показва ми снимки от групата на любителите на птиците, публикувани рано сутринта. На тях има птици. Наистина, те са омазани с катран. Някой е извикал екопатрула, а дошли хора в пластмасови костюми и антитерористи. Веднага обезопасили огромната цистерна, която лежала преобърната, пътят бил непроходим, имало блокади на километър във всяка посока. Конфискували бинокъла на един орнитолог и не му дали разписка. Не позволяват да се снима. Всичката тази информация идва от алтернативни източници, които г-н Липщик използва, за да не разчита на привидни факти и пропаганда.
Под краката ми има фантастични ягодови пръски – на някого му е паднал сладоледът. Това е ужасно тъжно, сякаш чистата радост е паднала на земята, просмукала се е и вече е изсъхнала, без да може да бъде спасена. Стъпквам я. Новите ми джапанки имат вълнообразен мотив по подметките. Отпечатвам ягодови вълни по тротоара.
– Не отговаряш на съобщенията.
– Загубих си телефона – обяснявам.
Освен това изглеждам като човек, който е преживял много от сутринта насам, така че у Липщик се задейства родителският инстинкт – иска да знае къде съм го изгубила и дали може да ми помогне по някакъв начин. Чувствам нещо некомфортно, натиск върху мястото, където се намира чувството за вина. Не съм просветлила Липщик в плановете си, искайки да запазя триумфа само за себе си, което от дистанцията на времето се оказа глупаво, завърши зле, а сега предизвиквам и съчувствие. Имам нужда от въженце, което може да дръпна.
– В тревата – казвам, защото ми се изключи опцията за дълги отговори.
Твърде лека съм, а тротоарът започва да се люлее, краката ми не искат да се стегнат, за да запазя равновесие в такива условия. Страхувам се, че всеки момент ще падна, дори не мога да предвидя накъде. Явно това личи, защото г-н Липщик навреме се ориентира, хваща ме за лакътя и ме подкрепя. Улицата прави още едно бавно завъртане около мен, а след това се успокоява.
– Зави ми се свят – казвам. Трудно ми е да си поема дъх.
– Нищо чудно, надишала си се с тези токсини.
Концентрирам се в една точка, за да се успокоя. Погледът ми пада върху чувала, който вече не се движи. Паднал е, изпуснал се е, вътре като нищо може да има и картофи. Прекарвам език по зъбите си. Г-н Липщик казва, че всичко е наред и че няма да ме остави тук сама.
– С колата сме. Можем да те закараме някъде.
(Денят е дъждовен, може би е пролет. Ровя в серника и вече съм в по-добро настроение, въпреки че напоследък ме сполетя цяла поредица от неприятни събития: сестра ми пак не ми говори, един тип получи мои видеа, без да си плати, а кранът в кухнята се счупи. Г-н Липщик предлага да отидем до магазина за кранове и да го монтираме, подарява ми червило, хайде стига, имаше промоция. Ядем много от този серник.
Спомням си също, че искаше да седна за него върху тортата. Защо точно при мен идват с такива желания? И при теб ли е така?
А Липщик замръзва с еспресото си точно до устата си, в която би се побрала цялата тази смешна чаша. Седим до прозореца, прозорецът е огромен, от време на време по улицата минава напълно подгизнал човек без чадър. В сравнение с това, на нас ни е още по-удобно.
Може би вече си си създала такъв имидж. След морковите, ледените вибратори и сцените с желе, какво е за теб една торта?
Започвам да гледам с недоверие на серника.
Не се съгласявам за тортата.
Ясно е, че не всеки се съгласява. Но за да намериш на тази планета сродна душа, която би седнала за теб върху торта, първо трябва да попиташ много хора. Помниш ли как прожектираше филми от Нешънъл джиографик върху себе си? Беше хубаво, но малко хора се възбуждаха от това.
Това беше пълен провал. Направих клипче от него и само един човек го купи. Един-единствен в целия свят. Дори не знам дали е останал доволен.
Интересно.
Ако Липщик има някакви разсъждения по този въпрос, сега няма да разбера – ще си спомни вечерта или след седмица. Често прави така, принуждавайки ме да търся връзки между случайно засегнати теми като: неблагонадеждни клиенти; сядане върху торта; кой е най-добрият заместител на захарта; сексуалната немощ при мъжете и защо съществува тя. Казва, че това не е умишлено, просто има много неща в главата си, подредени в различни чекмеджета, и понякога отваря прекалено много наведнъж и не може да се овладее.
Взема си от моя серник и отбелязва, че хората с удоволствие плащат, за да ги разбере някой.
Аз не съм толкова миролюбива. Припомням, че хората с удоволствие манипулират, мамят и искат безплатно съдържание.
Г-н Липщик въздиша. Отпива от изстиналото кафе, черно като свещеническо расо.
Имам клиент, който има нужда да бъде затворен в тясно пространство – едва тогава изпитва удовлетворение. Затварям го в гардероба. В спален чувал. Наскоро си говорихме за чувал, че би искал да бъде завързан в чувал и разкарван така из града. Сигурно може да се поръча нещо такова по негов размер. Само как да го изведа на улицата в този чувал, за да не предизвикам сензация?)
