Туристи

Никога не ми се е налагало да бягам. Може би само онова лято на деветдесет и първа, когато през уикенда с татко избягахме в Мурска Собота. Но тогава всъщност бягаше той, мен просто нямаха къде да ме оставят, защото детската градина беше затворена през лятото, а мама и Катарина бяха на работа. Избягахме на север, за да се скрием от ужаса, който вече се случваше, и да си починем преди онзи, който засега само се долавяше. С оглед на това, че в нашия квартал съседи заплашваха с пушки нас, съседите, чиито фамилии имаха едно ченгелче по-малко1, това изглеждаше като по-безопасен избор. Татко наистина се чувстваше по-сигурно в Прекмурие2. Аз самата нямах представа какво всъщност се случва. Само изострено усещах с всичките си сетива наведнъж, че става дума за нещо наистина страшно. Нещо, за което никой не искаше да обели и дума пред мен, още повече пък да ми обясни. Нещо, което осъзнавах и дешифрирах през последвалите трийсет години.

По някакъв начин в рамките на една нощ баща ми насъбра опита да се превърне в бежанец в общата до вчера държава. Държава, която възприемаше като собствена, като своя. Най-добрата от всички! И не бих я заменил за нищо на света. За ни-що! Първо беше югославянин и чак след това сърбин. Чак до началото на разпадането на Югославия, когато изведнъж (о)стана само сърбин, защото ясно му дадоха да разбере, че в никакъв случай не може да бъде словенец, нищо, че беше прекарал по-голяма част от живота си в Словения, отколкото в Сърбия, и че продължаваше да обича кранска наденица и зеле.

При разпадането на Югославия войната засегна и Словения. Въпреки че за повечето хора тя приключи в онези десет дни в началото на лятото, поне за моя баща и за останалите двайсет и пет хиляди шестстотин седемдесет и един човека и техните семейства тя не свърши. Години наред словенските градове си останаха същите като по времето на някогашните социалистически конюнктурни държави. Градове, които напредваха бавно и преживяваха разцвета на частния капитал и безкрайността на привидния избор. А за моето и за още хиляди семейства военното положение продължи. В държавата, в която война вече нямаше. В държавата, която в очите на европейците беше най-прилежната ученичка сред някогашните югославски държави. Която всъщност винаги е знаела, че е the chosen one. Че заслужава повече, че нейните граждани също заслужават повече от тези в останалите републики и вече нямат намерение да търпят всичката мизерия и немотия от Загорие до Пелагония. Избраничката, първа сред останалите балканки страни влязла в единствената цивилизация, която реално се брои, и оставила мръсното минало зад гърба си. Като провинциалистка, която по всякакъв начин се опитва да не ѝ проличи откъде всъщност идва, и на която в своето безгрижие не ѝ пука какво се случва там, откъдето всъщност идва. Пък дори да се пролеят още стотици хиляди литра кръв. На кой му дреме, нека се избият помежду си. Това вече не е наша работа. Затова се опитва да изтрие всяка следа от миналото, което не е на висотата на новия ѝ статус. Ще се отрече от майка си, ако трябва. И се гласи, и гримира, черви, и докарва в старанието си да заприлича на пълноправните членки, и дълбоко потиска всякакъв impostor syndrome. С него нека се занимават всичките имигранти и техните деца в нея. Така и направихме.

Усещането, че не се напрягаш, че принадлежиш, че се чувстваш като у дома си, например когато си някъде на гости, на първо място зависи от домакина или домакинята. Те отговарят за това на госта да му е добре и един ден да с удоволствие да дойде пак. Това със сигурност е нещо, за което не всеки люблянски домакин днес си дава сметка. У нас вкъщи гостите например винаги получаваха специално внимание. Купуваше се натурален сок, не от онзи, дето се разрежда. На масата винаги слагаха бисквити, до които можех да се докопам чак след като гостите си отидеха. Никой не биваше да си тръгва гладен. Особено внимание се оказваше на гостите и с това, че те не трябваше да се събуват. Накратко, грижехме се по всякакъв начин гостът наистина да се чувства по-добре, отколкото у дома си. Като на гост ти е разрешено и простено всичко, всичко, което не е разрешено и простено на домакините. Мисля, че нещо подобно важи и да се чувстваш като у дома си, когато като чужденец се окажеш в нова държава, дори и в рамките на една нощ. Самата аз, без значение, че съм родена тук, и до днес понякога се чувствам като чужденка. Домакините и домакинките се грижат за това. Понякога просто като употребяват думата „чефур“, друг път когато продавачката в местния градински център ти дава съвети как да покриваш разсада домати в градината и горещо ти препоръчва поливинилът все пак да е добре загладен, да има някаква форма, да не го оставяш просто така по босненски. На което аз отговарям: „Няма лошо, ние сме от Босна.“ И отново не съм наистина от тук.

Чувството за принадлежност в новата държава наред с други неща зависи и от собствения ти статус и от географския ти произход. Дори в Словения. Приветствията за добре дошъл към турист от Франция и към бежанец от, да речем, Афганистан, до известна степен ще се различават. Но в какво всъщност е разликата между бежанците и туристите? И едните, и другите идват от чужда страна, обикновено не знаят езика на държавата, в която пристигат, не познават навиците и обичаите. Въпреки че и едните, и другите са готови да се научат, едните от любознателност, другите поради необходимост. Основната разлика е в това, че домакините се радват на едните, защото туристите ще им се възхищават колко са отворени и любезни, колко чиста държава е Словения, това всъщност не биха си го помислили, и отгоре на всичко ще им дадат нещо, да се надяваме голямо. Домакините обикновено посрещат другите със страх, понеже се боят, че пришълците ще им вземат нещо, че ще им вземат много неща. Освен това ще изцапат всичко. И с едните, и с другите словенците обикновено са (сме) сдържани и предпазливи. И едните, и другите са, така да се каже, чужденци, а исторически погледнато, за словенците това може да означава едно и също. Но без оглед на това, за туристите поначало вярваме, че те ще увеличат приходите ни, а за съжаление повечето от нас не гледат на бежанците в дългосрочен план, така че да разберат, че същото е възможно да се случи и благодарение на тях. Че могат да си намерят работа и да са в полза на обществото, което, от своя страна, не е трябвало да инвестира в тяхното образование. Или пък поне да вършат онази работа, която дори най-бедните сред домакините не искат.

Със сигурност туристи от Франция на гости вкъщи не са идвали, но посрещнахме бежанци от някогашната обща държава. Освен Едвин с роботизирания крак и неговите роднини, ние се сприятелихме с още едно семейство, което дойде в Словения по време на войната в Хърватия. Родители с двама сина. Хървойе и Анте. Мама казва, че те не са спали у нас. А татко – че са, но за кратко. Това са онези несъответствия в спомените, които до днес пораждат спречквания по време на неделния обяд, докато ние тримата с Катарина и Лука предпочитаме да гледаме на спокойствие как Джейми приготвя своето агне по бургундски по 24Kitchen. И мама, и татко са съгласни, че са идвали на гости многократно и че сме си прекарвали добре. В хотела, където със сигурност са били настанени, по спомените и на двамата, поне известно време, като на бежанци са им осигурявали ограничен брой хранения дневно. Разделили си ги били така, че бащата закусвал с единия син, а майката вечеряла с другия. Моята майка уредила на майката бежанка временна работа като чистачка в същия хотел. За да си докара някакви пари, докато чакат, та да могат да продължат пътя си при роднини в Швейцария. Но бежанката отказала на мама с думите, че тя нямало да чисти клозети, по-добре да умра от глад.

Тогава това се стори на мама нечувано и тя дори беше леко втрещена; охо, госпожата е твърде важна, за да бъде чистачка. Мама беше продавачка. И понеже моята майка мислеше така, тогава аз мислех същото. Чак като пораснах и си припомних тази случка, започнах да мисля за нея по друг начин. Помислих си как, когато се налага внезапно да напуснеш родината си, работата, приятелите, може би родителите си, онова огромното дърво в парка, което още през май е правело най-хубавата възможна сянка в града, под което си седяла с ръце, пълни с торби от магазина, за да си починеш, онова барче, в което си пила неделното си кафе с най-добрата си приятелка, защото само там сервират кафе Франк... Помислих си какво ли е, когато войната ти вземе абсолютно всичко, от видеокасетите със записите от рождените дни на децата ти, до повишението, което те е чакало през новата година, и отпуската през август на ривиерата в Макарска. Когато останеш с два чифта долни гащи, един раздърпан сутиен и няколко избледнели семейни снимки, вероятно си мислиш: загубихме всичко, нека ни остане поне достойнството. Въпреки че сигурно и то си е отишло. Всъщност нямам представа, но си мисля, че трябва да се държиш, сякаш ти е останало поне нещо. Нещо, което не могат да ти вземат. Че трябва да съществува някаква граница, която няма да преминеш, че ще се бориш, за да запазиш поне част от себе си. При някои тази граница е да запазят чисти дрехите си, при други – да не спрат да четат книги, при трети – децата никога да не са гладни, при четвърти – да не чистят тоалетни. Защото със сигурност може би имаш чувството, че са ти взели абсолютно всичко и че теб в тази чужда държава наистина вече те няма.

От нашите събирания с това семейство бежанци за мен най-важното беше, че можехме да си играем и да се гоним заедно със синовете им пред нашия блок. Бях развълнувана, че изведнъж имах двама нови приятели, които се бяха взели незнайно откъде. Вкъщи ми обясниха, че те са бежанци и това беше всичко. Бежанци или бегълци, както казвахме.

Беше ранна есен, следобед, почти вечер, когато се гонехме с братята пред блока. В един момент те двамата се присъединиха към някакви момчета, които ритаха топка в импровизирана врата, което на мен ми се стори абсолютно безсмислено. Кой щеше да ме гони сега?

- Хей, Хървойе и Анте, вие двамата гоните!

Нищо.

- Хървойе! Ти го-ниш, ти го-ниш! Хвани ме, хвани ме – виках аз и Хървойе наистина започна да тича след мен.

Хареса ми трепетната сладост да ме преследват, а всъщност нищо лошо да не може да ми се случи. И не исках да свършва. Затова някак трябваше да го убедя, да го надъхам допълнително. Започнах да крещя нещо, за което ми се струваше, че може да бъде гориво за по-нататъшна гоненица: - Бе-гъл-ци, бе-гъл-ци, а пък вие сте бе-гъл-ци!

Чудовищна детска жестокост. Дори не си представях, че с тези думи им казвам, че те не са оттук и че нямат никакво право на нищо тук. Че им казвам това, което скоро щяхме да започнем да чуваме самите ние. От хора, които внезапно щяха да съзрат в нас чужденци. Въпреки че сме родени тук. Хървойе започна да ме гони още по-бързо и по-енергично, а аз на все по-висок глас крещях: – Бегълци, бегълци!

Чак докато Хървойе не спря и със съвсем спокоен глас не каза: – Ние не сме бегълци, ние сме туристи.

1. Става дума за разликата между мекото ć, съществуващо в сръбски и хърватски, и твърдото č, характерно за словенски, което оразличава окончанията на фамилиите. След разпадането на Югославия в Словения то се възприема като маркер за произхода и става причина за предразсъдъци и негативно отношение спрямо хората с фамилии, които завършват с ć. Б. пр.
2. Регион в Словения с преобладаващо словенско население и унгарско малцинство. Б. пр.