24 

Весна седеше на малкото канапе под голямата лампа, обула тясна черна пола и червен чорапогащник. Под живата жълтеникава светлина на лампата лицето ѝ беше почти неузнаваемо, като лице на каменна статуя, обляно от насрещната светлина. В ръката си държеше зелена бутилка Хайнекен, която поднасяше към устата си в паузите между изреченията. Усмихваше се. Изглеждаше като съвсем нормално момиче на нормален купон, което общува с нормално момче в нормални дънки (нищо, че са му няколко номера по-големи и ужасно грозни). Беше обърнала тялото си към него, въпреки че всъщност седеше по-високо, на облегалката, докато той беше потънал дълбоко в меките възглавници. Неговото много високо и много сухо тяло изглеждаше твърде голямо за дивана, като великанката Алиса в къщичка за Барби. Сигурно му разказваше нещо забавно, защото той избухна в смях. Тя сви краката си към себе си.

Стаята беше пълна с хора и звуци. Партито продължаваше и на горния етаж. Едни бяха на килима в средата на стаята и си подаваха джойнт, други стояха до стената и си говореха на висок глас, а една групичка беше окупирала голям двуместен кадифен диван, до който стоеше домашно колело за фитнес. Къщата беше огромна. Когато Весна ме домъкна тук, обеща, че изобщо няма да има много хора и че отиваме само „да позяпаме“.

Отзад някой смени плочата. Сега засвириха The Strokes, една от любимите групи на Весна. Тя винаги пееше така високо под душа, че я чувах през затворената врата на стаята. Понякога си издърпвах одеялото и дори възглавницата над ушите, за да заглуша гласа ѝ, който ме събуждаше от дълбок сън. Пиа спеше с тапи за уши. Това тя го можеше: да изключи живота.

Веднъж попитах Весна защо никога не е пяла в банда. Отговори ми, че групите са за хора, които не умеят нищо да правят сами. Спомням си, че нейното гадже от гимназията имаше банда, когато аз бях в осми клас. Отидох да ги слушам в някакъв алтернативен бар близо до Любляна. Половин час подскачах от крак на крак в студа, за да се доредя за билет на дългата опашка. Продаде ми ги едно момиче с пиърсинг на септума и нарисувани зеленикави вежди на подчертано процелановото ѝ лице. Спомням си също, че концертът продължи по-дълго, отколкото ми беше разрешено да съм навън. Изпълзях от клуба на високите си токчета в студеното такси и пияна тръгнах към къщи, докато Весна, която тогава изобщо не познавах, сигурно е танцувала в ритъма на музката някъде на първия ред с цигара в уста и похот в очите. А може би изобщо не е било така и е седяла някъде отзад, потънала в голямото си яке, с няколко коктейла в кръвта, за да се примири с факта, че гаджето ѝ е некадърен певец, в когото са влюбени петнайсетгодишни, каквато бях и аз тогава. Това нямаше да я смути, само щеше да я разтревожи. Като се замисля отново, концертът всъщност беше кофти. Всички бяха в пушилнята, а под прожекторите отпред под сцената павкаха няколко по-големи момчета, облечени еднакво.

На купчината книги, върху която седях, започна да ме боли гърбът. Всъщност почти сигурно ме болеше от седенето в счупения офис стол на Лидия. Това ли е то моминството? Да си измъчена? Да седиш в най-отдалечения ъгъл на стаята? Сега вече далеч от мен Весна се смееше на глас така, че надвикваше музиката. Кльощавото момче до нея ѝ наливаше прозрачна течност от голяма бутилка с нарисувани праскови. Ако се опитам да анализирам нашия живот, тази сцена би била съвсем подходяща метафора. Весна със своята съвършена ненатрапчива красота, пърхаща като голяма пеперуда над стаята, пълна с хора, и смееща се с цяло гърло, докато един мъж я гледа с желание, и аз, дето за три часа на купона съм разменила думи с трима човека, която седя в твърде тясна рокля върху купчина книги, въпреки че Весна ми предложи кухненски стол. Откъде изобщо познаваше домакина? Кой знае, Весна познаваше всички. Разглеждах голямото задимено пространство и впечатляващата колекция произведения на изкуството и какви ли не боклуци, каквито винаги се намират в домовете на хора, чийто живот е някак си толкова пълен с всичко: над камината имаше витрина с малки фигурки и напръстници, под голямото дъбово бюро куп одеяла и декоративни възглавници във всякакви цветове и мотиви, стъклен шкаф, украсен с ароматни свещи, навсякъде имаше букети цветя, в по-голямата си част изкуствени. Уют. Това беше думата, която търсех.

Отпих голяма глътка студена бира и си олях роклята точно когато очите на Весна срещнаха моите. Тя се усмихна и посочи чашата си. Искаш ли и ти – беше изречението, което оформи с устни. Кимнах отрицателно. На купоните всеки път ме обземаше все същото празно чувство: че съм сама и че между мен и останалите има някакъв непробиваем стоманен щит, само че аз не съм принцесата на белия кон, а някакъв въоръжен дух, който се крие в износената си черупка. Весна не беше такава, помислих си. Весна умееше да общува. Поне така изглеждаше. Това вече беше хубаво. За това хората пишат романи. В краката ми светна телефонът, който бях оставила на пода. Беше Лори. Зяпнах в буквите на името ѝ. Л, О, Р, И. Л като любов. О като отроче. Р като рана. Вдигнах бутилката и пих дълго. Мехурчетата ме гъделичкаха по гърлото.

Сега ръцете на момчето бяха в косите на Весна. Целуваха се на дивана, просто така. Преди това, докато бяхме в кухнята и си режехме парчета торта, които хапвахме над мивката, Весна ми каза, че е студент по монтаж и че се казва Горан. „На външен вид е мой тип. Но не знам дали има приятелка. Ама честно... Сега това проблем ли е?“ – избълва с пълна уста.

- Аз мислех, че сте заедно с Вал. Че е сериозно. – попитах я леко изненадана. Весна се облегна на мивката с лека съпротива.

- Да. И аз така си мислех, че сме заедно, да. Но вчера се скарахме по телефона. Яко се скарахме.

- О не, защо?

- Абе – махна с ръка. Обърна се към мен и ме боцна нежно в рамото. – Ами ти? Ти никога никого не си водила вкъщи – продължи със сериозен тон. Стояхме на студените плочки, които усещах през тънките си чорапи. По продължение на цялата стена имаше прозорци, през които се виждаше ясната нощ.

- Не знам. Трудно си пасвам с някого. И не бих го довела никъде. Предпочитам той да ме заведе някъде. – Но това естествено не го казах на глас. Казах си го само наум. Весна продължаваше да ме гледа втренчено и нагъваше.

- Ехо? Тук е Земята.

И двете се засмяхме. Дъвчех тортата, като в същото време бях убедена, че с дишането ми нещо не е наред. Сърцето ми биеше учестено. Това също винаги ми се случваше на партитата, вместо да съм щастлива и свободна, и секси, и мистериозна, и всичко, което са хората по филмите, дето ги пускахме на работа.

- Това си е част от живота, нали знаеш – каза Весна малко по-тихо и много съсредоточено ме отмери с поглед. Очите ѝ се спуснаха върху моите като ситен прах.

- Кое си е част от живота?

- Това. Да си на купон и да не ти дреме за нищо.

- Мисля, че проблемът е, че на мен ми дреме за всичко.

- Да. Така си мислиш сега. Но изчакай още няколко години. И наистина няма да ти дреме за нищо.

Няколко часа по-късно беше съвсем ясно, че Весна вече е достигнала това ниво. Продължаваше да се целува с монтажиста Горан, който може би си имаше приятелка, а може и да нямаше. Станах и минах покрай ниската масичка и канапето до вратата, където седяха няколко пияни момичета, и продължих по коридора вляво до банята. Усещах киселина в стомаха си.

Колко бях изпила наистина? Практически нищо. В коридора нямаше хора, само един дълъг мек килим се простираше. Наистина ми беше зле. Бутнах вратата на тоалетната, обърнах се към чинията и шумно заповръщах. Изповръщах цялото съдържание на стомаха си, наред с празничната торта. Дори не познавах рожденика; когато дойдохме с Весна, той вече се беше отрязал от алкохол. Едно момиче на стълбите ни каза: „Тимотей вече е тотално аут.“

Значи, повръщах в банята на Тимотей като абсолютно начинаеща, чувствата напираха през гърлото ми, нищо твърде романтично и нищо твърде зряло. Когато се наповръщах, седнах на колене и прегърнах тоалетната чиния.

- Извинявай, ама добре ли си? – гласът дойде съвсем отблизо. От шок скочих на крака и се огледах. Във ваната седеше млад мъж с тъмна коса, облечен в тениска на райета, пушеше цигара и се беше втренчил в мен с разтревожено лице. Не изглеждаше като някой, който се крие в тоалетната или плаче в банята на парти. Не беше и оповръщан като мен. Изправих се бързо и си оправих роклята.

- Да. Извинявам се – казах и продължих да го гледам. Той взе бутилката вино от ръба на ваната и отпи. После ме погледна съвсем сериозно. О не. Сега следва въпрос.

- Винаги ли повръщаш, като пиеш?

- Не, никога. Наистина изобщо не пих много. Надявам се, че тортата не е била развалена.

- И аз. Защото аз я правих.

Почувствах се тъпо и ми стана горещо. Допълзях на крака и седнах на едно помощно столче до тоалетната чиния. Стомахът ми полека се успокояваше. Момчето във ваната продължи да си посръбва вино спокойно и да ме наблюдава с леко ироничен поглед.

- Аа, беше много вкусна – поправих се аз. – Дойдох със съквартирантката си, всъщност никого не познавам.

- Не е вярно. Сега много интимно познаваш тази тоалетна чиния – захили се той.

Страшно ми се виеше свят. Струваше ми се, че от тавана ми намигат светлинки, като на самотно летище. Но бяха просто белите точки на плочките.

- Еха, доста си фиркана. Да викна ли някой?

Замислих се. Съществува ли наистина някой, когото бих повикала, ако съм на самото дъно? Телесно или психически. И дали бих могла изобщо да си призная, че съм? Че откакто минах двайсетте, още не съм била на парти, където да не се чувствам като абсолютна самозванка, загубенячка. Преброих до десет. Пред очите ми не изникна нито едно подходящо име.

- Сигурна съм, че ще се оправя. Просто пийнах повечко.

- Защо си се напила? Да не те е оставило гаджето?

- Не. Остави ме съквартирантката ми, лиже се там с някакъв. Освен това ми звъни сестра ми, не мога да ѝ вдигна, защото не ми се слуша как иска да се самоубие и как ми обяснява, че нищо няма смисъл. Абе знаеш ли какво. Може би Лори има право. Може би нищо няма смисъл.

- А Лори е?

- Сестра ми.

Момчето изпълзя от ваната и се облегна на стената до мен. Извади отнякъде цигара и ми я предложи. Взех я. Кръстосах крака и се замислих на какво мирише банята. На лавандула?

- Да. Може да няма смисъл. Но нали знаеш какво е казал един философ: „Нищо от това, което правим, няма смисъл, но все пак е добре да го правим, защото никой вместо нас няма да го направи“ – Аха, а пък Артър Милър бил казал, че песимизмът е единствената защита, която има пред оптимизма. Може пък сестра ти да е по-умна от нас. И това не е идеално, да не ме разбереш погрешно. Но да, може би просто не се замозалъгва.

Гласът му отекваше в ушите ми. После някой почука на вратата на банята силно и натисна бравата. Беше Весна, видимо шокирана, че ме открива до тоалетната чиния с непознат мъж.

- Хей – каза и повдигна лявата си вежда. – Мога ли да пишкам, или заседавате?

Момчето до мен стана спокойно, взе бутилката вино и си тръгна, без да каже нищо. На вратата се обърна и ми махна с широка усмивка. Весна затръшна вратата след него и си свали полата и чорапогащника. Седна на чинията до мен, чувах шумната струя, която изтичаше в чинията.

- Боже, изпих три литра бира, мислех, че ще се напикая там пред всички – заяви облекчена.

Все още не бях изтрезняла напълно и само се взирах немощно в шкафчето с шампоани, памучета и бръсначки под мивката срещу нас.

- Не бъди груба, Весна – казах накрая.

- Груба? Какво ти става, понякога си супер невъзможна. Водя те на купон, ти не си говориш с никой, пиеш като смок и после се оплакваш от всичко. И в гимназията ли си била такава? Не знам, никога няма да имаш приятели, ако си толкова странна през цялото време.

Последното ме нарани. Представих си Весна като рицарка в доспехи, която ме пробожда със светлинен меч. Но това беше само метафора.

- Виж. Излизам, трябва да се обадя на Янез, защото нещо пак се е преебало. После се връщам и може да си ходим. Горан идва с нас. Ще го прекарам така, че Пиа да не го види. Надявам се да не очаква закуска утре, защото работя от осем. Хайде, живо. И трябва да пиеш вода.

Весна се наведе над мен и протегна ръка пред лицето ми. Хванах я и станах с усилие.

Издърпа ме до мивката, хвана ми косата и пусна водата. Струята беше ледено студена, оставих я да тече по брадичката ми. Весна мълчеше загрижена, помилва ме по челото. Когато пих достатъчно, спрях чешмата. Пооправих се и се погледнах в огледалото. Там бяха лицата ни, бледи и гримирани с брокат и избледнялото червено червило, което ми даде Весна. До известна степен си приличахме. Може би някой дори би ни взел за сестри.