В този техен клуб1 Вира Петривна реши да постъпи така, както някога постъпваше  с учениците си. Те, също като сегашните старци, не искаха особено да четат. Още през третата година от учителската си практика младата Вира Петривна основа в училището читателски клуб за учениците от седми до девети клас и го нарече „Интересните страници”. Дори нарисува плакат с името. Но някой от учениците незабелязано добави две букви и за една нощ „Интересните страници” станаха  неинтересни.

Тогава Вира Петривна реши да действа по-хитро. Не ги караше да се подготвят за читателския клуб вкъщи. Вместо това ги събираше в училищната библиотека и им четеше на глас. Четеше онова, което ѝ се струваше най-увлекателното за един скептичен тийнейджър: „Тайнственият остров” и „Островът на съкровищата”, „Децата на капитан Грант” и „Томек на военната пътека” и, разбира се, „Тореадорите от Васюкивка”. Ледът постепенно се пропука. Отначало мърмореха, но седяха и слушаха. После роптаеха все по-тихо. Накрая, малко по малко, започнаха да четат и сами.

Същия изпитан метод, проверен върху учениците, Вира Петривна приложи и в „Зъбните протези”. Изборът на книга за първото колективно четене е доста изненадващ – „Хари Потър”. Тя обичаше историята за младия магьосник още от деня, в който за първи път я прочете на глас на своята Полинка. Това беше преди четири години. Внучката тогава никак не искаше да чете. Затова Толя, който добре познаваше таланта на майка си да кара децата да се влюбват в книгите, доведе Поля при нея за ваканцията заедно с първите три части на „Хари Потър”, избрани от самото момиче в книжарницата.

Бабата четеше на Полинка всяка вечер. Детето беше във възторг. Вира Петривна също. Две читателки с разлика от шейсет години. В историята за магическото училище имаше толкова светлина и доброта, че след трите прочетени части Толя донесе и останалите на майка си и Полинка. Затова Вира Петривна изобщо не се съмняваше, че историята за Хари Потър ще допадне и на възрастните членове на клуба, в края на краищата старият човек си остава малко дете. Изборът на роман обаче силно изненада старците.

– Ех, – първа реагира Нина Миколаивна – аз пък си помислих, че ще четем нещо интересно за любовта, а Вие сте избрали за магии.

– Магията никак не е лошо нещо – обажда се Язва. – Може пък да научим как да Ви накараме езика ви да замръзне. 

– Ако не ви е интересно, поне мълчете! – измърмори Демидович, преди Нина Миколаивна да успее да му отвърне. – Четете, Вира Петривна, не им обръщайте внимание.

Вира Петривна започва да чете. Четенето обаче постоянно се прекъсва от подмятания, най-вече от съседката ѝ и от Камбала. Сан Санич от време на време изръмжава по едно кратко „по дяволите”, докато Нина Миколаивна искрено съпреживява с героите. Най-вече на глас.

– И какво се оказва, той сираче ли е? Боооже, клетото дете!

– Чакайте, родителите му са толкова известни, защото са някакви артисти, така ли?

– Е, тя пък какви имена им е дала само! Как оплете  езика? Докато ги изговаряте тези имена, никога няма да ви хване деменцията.

– Защо постоянно го обиждат? Защото носи очила ли?

Нина Миколаивна коментира всичко, което чува: външния вид на героите, техните взаимоотношения и имена, названията на домовете, поведенческите им характеристики и вариантите къде може да се крие истинското зло. Вира Петривна само се усмихва. С въпросите и реакциите съседкатанякак си ѝ напомня за Полинка. Язва обаче не намира непрестанните коментари на бъбривата Нина Миколаивна за забавни, а за дразнещи. Накрая търпението ѝ се изчерпва.

– Стига толкова, начетох се – казва тя високо и се изправя. – За мен днешното заседание на читателския клуб е закрито. На следващото ще дойда само ако изключите този грамофон – и демонстративно кимва към Нина Миколаивна.

– Е, какво пък толкова съм казала? – възмущава се тя. – Това все пак е клуб. Или трябва да седим тук и да мълчим като мъртъвци?

Язва вече не я слуша. Бавно, шумно влачейки крака, тръгва към вратата. За да разреди малко напрежението, Вира Петривна предлага на участниците в „Зъбните протези” да споделят какви въпроси имат, за да ги обсъдят заедно.

– Аз имам – обажда се Нина Миколаивна.

За миг всички замръзват, сякаш някой трябва да каже „кой би се съмнявал”, но в залата настава тишина.

– Ех, ако имахте такава вълшебна пръчица като на Харик – Нина Миколаивна упорито нарича Хари Потър само така – какво заклинание бихте направили?

– Да приключи войната, разбира се – казва първа Вира Петривна.

– Никой повече никога да не загива – добавя Демидович.

– Аз бих искал ръката ми отново да рисува – обажда се Художникът.

– И някой да ви зашие устата поне за десет минути – отсича изневиделица Язва, вече застанала на прага.

Повече никой нищо не казва. Само Камбала избухва в гръмък смях. „Зъбните протези” и без това не му бяха особено по вкуса, а ето че най-сетне някой сложи край на цялата работа. И то по такъв смешен начин. На Вира Петривна обаче изобщо не ѝ е до смях. Едва се сдържа да не му се развика. Камбала, от друга страна, въобще не се сдържа.Привечер, когато съседката полива астрите в градинката (по някаква причина Вира Петривна изпитва силно желание да работи нещо с ръце и Степанивна тържествено ѝ връчва маркуча), докато минава покрай нея с инвалидната си количка, той подхвърля подигравателно:

– Къде е вълшебната ви пръчица сега, а? Можеше тя да полива.

– Съвсем не е смешно – отвръща сдържано Вира Петривна.

– Как да не е, като е  – киска се той.

Вира Петривна бавно оставя маркуча на земята, обръща се към стария Камбала и го поглежда право в очите, по-точно в едното.

– Сан Санич, кажете ми защо постоянно се заяждате с мен? – пита тя и изведнъж, възпроизвеждайки до съвършенство интонацията на Нина Миколаивна, го нокаутира: – Може би сте влюбен в мен, а?

– Аз ли?! – извиква от изненада Камбала.

– А кой друг!

Вместо да отговори, Камбала порозовява,поруменява, почервенява като цвекло и преминава през всички възможни нюанси на червеното. Сякаш не е старец с цял живот зад гърба си, а нахален седмокласник, засрамен от съученичката си и притиснат в ъгъла.

– В никого не съм се влюбвал! – сопва се неловко, от което става още по-смешен. – Много пък сте важна!

Вира Петривна се усмихва в отговор: да,  старият човек си е като малко дете. Усеща, че това е добра възможност най-сетне да поговорят с Камбала като хората, защото зад този вечно намусен старец сигурно се крие нещо човешко.

– Сан Санич, имате ли семейство? – пита Вира Петривна по-смело.

– Имам дъщеря и внук – отговаря той, сам не знае защо.

– Къде са те?

– Някъде в Англия или в Ирландия. Къде ли не ги е носил животът!..

Камбала сам започва да ѝ разказва за дъщеря си. До 2014-та Юля живеела в Донецк, работела в завод, имала добра работа и перспективи. Отглеждала сина си сама. Мъжът ѝ я напуснал,  щом детето се родило. Камбала не помагал особено. Първо, отношенията им с Юля никога не били добри. В детството ѝ я възпитавал строго, в дисциплина. Признава, че никога не е бил нежен с нея. Сега разбира, че може би не е било правилно. Няма защо да го обича много. 

Второ, дори да е искал да ѝ помогне финансово, как би могъл? Да, като млад печелел добре. Тогава, когато Добнас изхранвал целия Съюз. При Горбачов, нещата тръгнали надолу. Заплатите закъснявали, условията в мината били адски, с постоянни аварии. Слизаш и не знаеш дали ще излезеш. Камбала с особена горчивина си спомня как през 89-та ходели да стачкуват, как тропали с каските и искали да се отнасят с тях като с хора.

– Нашите миньорски стачки бяха от чиста безизходица – въздъхва той. – После вече казаха на който не му харесва, да ходи да вика на Майдана, а ние тогава нямахме с какво хляб да си купим. Затова и тропахме с каските.

В началото на 90-те Камбала вече не ходел по митинги. В тяхната мина станала авария. Точно в този ден той слязал в забоя. Петима загинали, още десетина били ранени. Камбала останал инвалид. Гръбнакът му бил счупен, а окото му така и не успели да спасят. Оказал се без работа, без око, в инвалидна количка и с мизерна инвалидна пенсия. И нея едва-едва извоювал. Дъщеря му по това време учила в института в Донецк. За да има с какво да я издържа, жена му Катерина напуснала мината, където работила на пропусквателния пункт (там се запознали с Камбала), и заминала на гурбет чак в Хабаровск. Работата била тежка, а условията нечовешки. Живеели като добитък, натъпкани в бараки. Една нощ в общежитието избухнал пожар. Катя се задушила от дима и не успяла да се измъкне. Тялото ѝ докарали чак след месец. След това Камбала, който и без друго цял живот обичал да си попийва, окончателно се пропил. Пиел, казва всичко, което горяло.

– Ако трябва да съм честен, просто исках да си пукна. Това живот ли е? От 17 години блъснах като луд в тия мини. После, бум, прас, тряс и се оказваш в количката, никому ненужен. Никой тогава не ме потърси.

Вярно, че дъщеря му отвреме на време идвала. Водила го в Донецк при някаква баба, както казва Сан Санич, да го настрои. Понякога дори помагало. Докато пак не си намокрел езика и не започвал пак. Така живеел години наред.

– После започна войната - продължава той. – Отначало не разбирахме какво става. Някой пребил някого на площада, ами, какво толкова, голяма работа. Намайданиха се, по дяволите, свалиха властта. После започнаха да стрелят. Над селцето ни непрекъснато прелитаха ракети.

Дъщерята на Камбала и сина ѝ веднага напуснали Донецк. Първо отишли в Киев. Известно време живеели при познати. Казва, че хората от Донецк тогава не искали да  дадат квартири под наем  на хората от Донецк. После си намерила работа, наела жилище, а преди три години най-сетне си купила свое в Ирпин. Камбала не си тръгнал веднага от Донбас. Почти година живял в сивата зона, все си мислел, че скоро всичко ще приключи. През 2015-та дъщерята все пак го убедила да се премести. Довела го направо тук, в Дома за възрастни. Да живеят заедно изобщо не ставало дума. Нямало да се разберат, заради характерите. Макар че всъщност са еднакви. Така някога му бил казал внукът. Когато още му се обаждаше. Сега сякаш са го забравили. Последно се обадили, когато се евакуирали в чужбина. Камбала вече не вярва, че някога ще се върнат. Апартаментът им е разрушен, никой не знае кога ще го възстановят. Внукът вече е на седемнайсет. Още една година и отива в армията. Така че по-добре да си стои там, където е. Да дойдат поне, когато умре, да го погребат като хората. Не, че е заслужил особено, не е бил нито добър баща, нито дядо, но кръвта вода не става.

Вира Петривна се оказва неподготвена за такава откровеност, само кима мълчаливо. Мисли. Чуди се колко ли още тайни се крият в този Дом? Колко ли малки и големи нещастия живеят в тези стари, хапливи хора?

–  Така че изобщо не съм се влюбил във Вас – казва изведнъж Камбала. – Просто животът, мамка му, е кучешки , затова се нахвърляш на всички и ръмжиш.

Вира Петривна мълчи няколко секунди, после се обръща към него и казва:

– Елате пак в нашия читателски клуб. Наричаме го „Зъбните протези”. Ще продължим да четем.

– Пак ли онази глупост? –  пита той и без да чака отговор добавя: – Мерси, ама няма нужда. В живота чудеса няма. Какво да ги дирим в книгите?

Камбала с размах слага ръце върху колелата и рязко се оттласква към Дома. Вира Петривна мълчаливо го изпраща с поглед. Гледа го и си мисли:

„Може и да няма чудеса, но колко много ми се иска да вярвам, че все пак ги има.”

1.Читателски клуб „Зъбните протези” – Бел. авт.