«Сніданок чемпіонок» — літературний дебют словенської письменниці Ліу Закрайшек, у якому читач разом із головною героїнею вирушає на три студентські підробітки: до кінотеатру, культурного центру та книгарні. Коли вона не відвідує лекції і не працює, то проводить час у маленькій, задушливій кімнатці мансарди, яку ділить з імпульсивною й хаотичною Вéсною та організованою й серйозною Пією. Їхні взаємини від розділу до розділу вибудовуються то більш, то менш драматично, а тоді знову руйнуються, і все це відбувається на тлі криз, які переживає молоде покоління, що лише виходить на ринок праці: від прекарності й непомірно високих цін на нерухомість до дедалі глибшої класової сегрегації, самотності та погіршення психічного здоров’я. Молоді люди в романі, які мали б ділитися своїми мріями та планувати майбутнє, змушені думати передусім про те, як заробити на наступну орендну плату. Роман, що запозичив назву у «Сніданку чемпіонів» Курта Воннеґута — це витончена сатира сучасності, яка нам неодмінно потрібна.

Сизиф блуждае из ада с празна инвалидна количка и не знае какво точно търси там, освен че трябва да вземе дъщеря си, която е с множество проблеми в развитието, от дневния център. Мисия, в която тя всеки път се проваля, след което, разочарована, се връща в занемарения си апартамент на приземния етаж в странен жилищен комплекс. Когато хазяйката ѝ, сякаш от нищото, завързва разговор с нея, спомените ѝ внезапно започват да се възвръщат. „Дни като странни симптоми” е битка с унинието, експедиция до границите на майчинството, на надеждата и отчаянието, на живота и смъртта. Роман, който те уцелва като убиец от засада, жегва и сърцето, и ума, стреля безкомпромисно точно. — в-к „НРК” „Дни като странни симптоми” е многопластов роман с препратки към философията и гръцката митология. Безмилостната фрагментарна форма и невинаги лекият стил, избрани от Леонике Барвалт, свидетелстват за кураж и оригиналност. Читателят, който ще се осмели да се впусне в разказа за тази на пръв поглед затворена в себе си майка, ще бъде дълбоко трогнат от този изключителен роман. — Лаудацио на журито на Литературната награда на банка БН

Sisifo vaga per l’inferno spingendo una sedia a rotelle vuota e non sa di preciso che cosa ci faccia lì, eccetto che deve passare a prendere sua figlia – affetta da molteplici disabilità – dal centro diurno. Una missione che fallisce di continuo, e al termine della quale ritorna delusa nel fatiscente appartamento al piano terra di uno stravagante condominio. Quando la sua padrona di casa, apparentemente dal nulla, si mette a conversare con lei, Sisifo inizia di colpo a ricordare. Giorni come strani sintomi è una lotta contro il tedio, un’indagine sui confini della maternità, della speranza e della disperazione, della vita e della morte.

In una mano una lattina di birra bionda, nell’altra un rosario, una sigaretta in bocca, gli Aerosmith alla radio. Tre ragazze che provano qualcosa l’una per l’altra, in viaggio attraverso la Polonia di provincia a bordo di una sgangherata Opel. Una racconta alle altre della sua vita: della prima scuola, della prima amicizia e del primo amore. Il viaggio spirituale negli anni Novanta e Duemila intrapreso dalla narratrice di questo romanzo on the road si rivela in realtà un'analisi penetrante dell'identità di classe e di genere, ma anche un tentativo di descrivere il desiderio omoerotico: dapprima completamente represso dall’eteronormatività, poi espresso in piccoli gesti e baci, infine, apertamente dichiarato durante un viaggio in auto. La sua destinazione geografica è Radom, ma quella esistenziale: la trasgressione, l’affermazione e l’esperienza estatica della libertà.

Een lyrische roman over de geboorte van een moeder, zwervende zielen en de ziel van het zwerven, geschreven met de stuwende kracht van een wereldrivier. Terwijl een donkere schaduw over de weerkaarten van Midden-Europa glijdt, reist een vrouw in een busje langs de oevers van de Donau, van de bron in het Zwarte Woud tot de monding in de Zwarte Zee. Welke stemmen stijgen op uit de rivier? Archeologische opgravingen en eeuwenoude verhalen, confronterende vragen en dromen, lichamelijke transformaties en vergeten vrouwen geven richting aan de mentale reis van een jonge schrijfster die moeder wordt.

Escrita en forma de novela policíaca, Esta vida es mía describe las relaciones entre tres mujeres de distinto origen social: Angela Pop, galerista (y madre reciente); Greta Roth, policía de Homicidios; y Carla, trabajadora sexual. Angela sufre depresión posparto y siente una imperiosa la necesidad de control, necesidad que finalmente toma la forma de una instalación titulada «Esta vida es mía», dedicada a su hija Eliza y a su hermana Raisa. En su plan entran Carla, a quien conoce por casualidad en una de sus salidas nocturnas, y un antiguo compañero de la universidad, el periodista Lázar Mitrea. Carla es también la pareja —durante un breve periodo de tiempo— de Greta, la policía encargada de investigar la sospechosa muerte de Angela Pop. Las distintas líneas narrativas de la novela se entretejen en torno a un dilema: ¿la muerte de Angela es un homicidio o un suicidio? Si es un crimen, ¿quién es el culpable? ¿Habrá más cómplices? Todos los allegados de la «víctima» pasan a ser sospechosos del caso. La sospecha y la tensión, tanto narrativa como entre los personajes, se mantienen hasta el final, cuando descubrimos que Angela Pop había manipulado todas las relaciones para llevar a cabo su plan: la instalación-manifiesto. El deseo de suicidio y los signos del deterioro psicológico del personaje aparecen a lo largo de la novela, pero no conducen directamente a la conclusión de que esa fuera la opción de Angela, de modo que el dilema entre crimen y suicidio se mantiene hasta el final del libro. Esta vida es mía deconstruye los estereotipos y prejuicios relacionados con la familia, el género, la sexualidad o los trastornos mentales. La novela se presenta como un manifiesto que invita a la reflexión, la aceptación, la comprensión y la empatía.

Роман, написан под формата на детективска история, „Животът си е мой“ описва взаимоотношенията между три жени от различен социален произход: Анджела Поп, галеристка (и отскоро майка), Грета Рот, полицай в отдел „Убийства“ и Карла (Разия), секс – работничка. Докато страда от следродилна депресия, Анджела изпитва силна нужда за контрол, нужда, която в края на краищата взима формата на една инсталация, която героинята замисля с името „Животът си е мой“, посветена на дъщеря ѝ Елиза и на сестра ѝ Раиса. В плана ѝ влизат Карла, с която се срещат случайно на едно излизане в града и един бивш състудент, журналистът Лазар Митря. Карла обаче е и любимата – за кратък период от време, на Грета, полицайката, назначена да разследва съмнителната смърт на Анджела Поп. Различните сюжетни линии се заплитат около тази дилема: смъртта на Анджела убийство или самоубийство е? Ако е престъпление, кой е виновникът? Има ли други съучастници? Заподозрени по случая стават всички близки на „жертвата“. Подозрението и напрежението, наративът между героите, се поддържат до края, когато научаваме, че Анджела Поп е използвала всички връзки, за да завърши плана си успешно: инсталация – манифест. Желанието за самоубийство и знаците за деградирала психика на героя са разпръснати през целия роман, обаче не водят до директното заключение, че това е бил изборът на Анджела, така че дилемата престъпление – самоубийство се поддържа до финала на книгата. „Животът си е мой“ деконструира стереотипите и предубежденията, свързани със семейството, с рода, със сексуалността или с психичните смущения. Романът приключва така – с един манифест, който подканва към размисъл, приемственост, разбиране и емпатия.

Sara ha appena compiuto diciannove anni e, a causa di un trauma represso del passato, sente crescere dentro di sé la paura di morire proprio a quell’età. Per questo motivo trascorre sotto l’ombra dell’ansia l’estate che dovrebbe essere la più spensierata della sua vita, quella tra la fine del liceo e l’inizio dell’università. Esce con gli amici nei club alternativi, cerca di riconciliarsi con l’ex ragazzo Viktor, beve molto e desidera essere notata da tutti, anche se in realtà è una persona introversa. Tutto cambia dopo che, in una stanza buia di un club, Sara ha la sua prima visione, in cui il trauma del passato prende vita: si ritrova di nuovo faccia a faccia con Lara, sua cugina morta proprio a diciannove anni. Sara si sveglia la mattina seguente con un formicolio al braccio; la sensazione si diffonde e Sara scopre di avere una malattia senza nome, con cui potrà convivere normalmente ma che la accompagnerà per sempre. Prendendolo come un primo segnale che la sua paura della morte potrebbe essere fondata, Sara inizia a dedicarsi ossessivamente all’analisi del proprio corpo come qualcosa di fragile e transitorio e, attraverso queste riflessioni, cresce rapidamente. Inizia un corso di pittura, dove incontra Tisa e Balša: entrambi eccentrici, entrambi segnati da incontri passati con la morte e da traumi sepolti. Sara trova in Tisa un modello, mentre si innamora di Balša. Attraverso il rapporto con loro, Sara affronta il suo presente, il suo futuro e il suo passato traumatico.