1889

Пред бесилката, чиито греди са покрити със скреж, стои палачът. По черната му шапка с периферия полепва сняг. До него – най-големият му син, също в черно, с живи очи и разтреперани ръце, решен да направи впечатление. На осемнадесет години е, по брадичката му са засъхнали няколко капки кръв от бръсненето; това е едва втората му екзекуция. Първата извършил преди година, когато баща му получил сърдечна слабост и престанал да чувства ръцете си – и така не оставало нищо друго, освен синът му да го замести. Извършил екзекуцията с толкова сигурна ръка, че вестниците го обявили за безспорен наследник. Вторият помощник е младичък студент по медицина, който получил работата случайно, когато срещнал палача в местната кръчма. Не се боял от мъртъвци – всъщност вече бил виждал няколко по време на учението, и бил изкушен от възможността да изкара лесни пари – сега обаче трепери като лист пред бесилката и се загръща в тъмносиньото си пардесю, понеже няма нищо по-топло, нито по-тъмно. Около бесилката стоят войници в полукръг, плътно наредени, мустаците им треперят от студ, а зад тях се тълпят сеирджиите, сред които съм затисната и аз, а всички сме затиснати от стените на затворническия двор, където иззад решетките на килиите надничат всички бездомнички, крадли, жени, помагали на други да се избавят от нежелан плод, и жени убийци, примиращи от облекчение, че днес не е дошъл техният ред, но въпреки това неспособни да откъснат очи от смъртоносния театър.

От небето се спускат снежинки – дребни и режещи като стъклен прах, а студът кара всички ни да треперим, но се държим. Повечето зрители са свалили ръкавиците си и стискат в ръце броеници, някои вдигат икони към небето. Други драскат в бележници, които подпират на дланта си или на рамото на човека отпред. Всички протягат вратове в опит да видят току-що скованата бесилка и да надникнат в отворения кожен куфар в краката на палача. Аз също се повдигам на пръсти, макар все още да няма нищо за гледане, и с гола ръка стискам гърлото си. 

В този миг барабаните започват да бият. 

Чува се изскърцване, когато портата се отваря. 

Криста влиза в двора, придружена от директора и капелана на затвора. Облечена е с риза в светъл цвят, с разкопчана яка, жилите на шията ѝ са опънати. Пристегната е с кожен корсет, който държи ръцете ѝ до тялото. Дошлите да гледат се отдръпват пред нея като морето пред Мойсей, барабаните не стихват, войниците стоят мирно. Криста се качва към бесилката с уверена стъпка. Капеланът приближава разпятието и Криста протяга устни към него. Едновременно с движението на устните ѝ няколко почитатели в публиката вдигат икони. Междувременно синът на палача застава на едно коляно, пъхва ръка под полата на Криста и започва да ѝ завързва краката. Някой недалеч от мен се изсмива. По-нагоре трябва, момче! В отговор отеква само гробовна тишина. Повдигам се на пръсти. Обувките на Криста са обути на бос крак и посинелите ѝ крака побеляват под въжетата. Докато синът на палача стяга въжетата с почти извинителна усмивка, студентът по медицина с храбро изражение проверява здравината на намазаната с лой примка над главата ѝ.

Капеланът отдръпва разпятието от устата на Криста, с пръст прави кръстен знак на челото ѝ. След това помощниците я довличат върху падащия под. Пъхат главата ѝ в примката. Щом Криста усеща въжето около гърлото си, дъхът ѝ става по-тежък. Става ѝ ясно – няма изход, и това я смазва. Няма къде да бяга, примката се затяга, диша трудно, ръцете в корсета се напрягат, жилите на шията ѝ се изопват – душата може и да се е примирила, но тялото се съпротивлява. Устните ѝ помръдват. Иска да каже нещо! Гласът ѝ обаче е скован, а барабаните – твърде шумни; от усилие от устата ѝ се разхвърчават слюнки. Барабаните не стихват. 

Успявам да разчета по устните ѝ – все едни и същи думи.

– Видях Я!

– Невинна съм!

Тръгвам напред, провирам се между двама мъже с палта, само за да ме сграбчат двама войници и шумното барабанене да погълне вика ми. Опитвам се да впия зъби в дланта, стиснала лицето ми, да прегриза черната кожена ръкавица, но не успявам, не успявам и да се изтръгна от ръцете, които ме притискат, забивам пети в замръзналата земя и се противя с всички сили, но не е достатъчно, двете им тела ме надвиват с лекота, подкосяват колената ми и ме повалят на земята, изгубвам бесилката от поглед – пред очите ми е само тъмна стена от всички ботуши и крачоли, – а когато отново ме вдигат със сила, е тъкмо навреме, за да видя за последно живото лице на Криста. Очите ни се срещат за секунда. Дробовете ѝ поемат въздух за сетен път. Но вече не чувам това, което иска да изрече, а само изскърцването на дървото, когато се отваря падащото дъно.

И после намазаното с лой въже се опъва под тежестта на падащото ѝ тяло. 

Чуват се сподавен вик и изхрущяване, а след това пак ни обгръща тишина. 

Въжето, което е прекалено късо, изскърцва. Краката на Криста, завързани здраво един за друг, се изпъват, извиват и търсят твърда повърхност. 

Палачът и синът му си разменят ужасени погледи, въжето не е премерено както трябва, смъртта става недостойна. Студентът по медицина тръгва към въжето, най-вероятно иска да го отреже, но директорът на затвора го възпира. Някой от зрителите припада, стенейки. Тялото на Криста продължава да се мята, очите ѝ се обръщат нагоре, ръцете ѝ се опитват да се изтръгнат от ремъците. Не мога да гледам и в същото време знам, че не бива да пропусна и една секунда. 

Агонията продължава с часове и аз нито веднъж не мигвам, не издишам. Продължава цяла вечност, но най-сетне, най-сетне тялото се предава и душата полита към небето. 

Покрай мен двама мъже носят журналист, припаднал по време на екзекуцията. 

Лекарят отива при Криста и разпорва предната част на дрехата ѝ, за да провери дали диша. Разнася се погребален камбанен звън. Духовникът вдига кръста. Стоящите наоколо мъже свалят шапките си. Войниците ме пускат и аз рухвам на земята пред тях като чувал с картофи. Синът на палача се отвръща от тялото, слиза по стълбите, залитайки, и повръща. Студентът по медицина държи кърпичка на устата си и се опитва да си проправи път от бесилката към портата, зяпачите обаче не се отдръпват, журналистите го дърпат за ръкавите и той започва да вика и да маха силно с ръце, за да му сторят път. В този вик е събрана цялата болка на света. Аз обаче не мога да издам и звук. За миг се питам дали и аз самата не съм издъхнала. Усещам как фустите ми подгизват от топящия се сняг, но не успявам да стана. И тогава го виждам. 

Тълпата, вместо да се насочи право към изхода, минава покрай бесилката, на която продължава да виси тялото на Криста. За момент не разбирам какво правят, но после ми става ясно. Изваждат от джобовете си сгъваеми ножчета и отрязват трески от бесилката. После ги прибират в кърпички или между страниците на молитвениците си. Не разбирам какво трябва да означава това. Изглежда ми като светотатство – сякаш един след друг отрязват къдрици от косата ѝ, – но нямам сили да кажа каквото и да било. Докато дворът не се изпразни и не свалят и положат Криста в ковчега, не съм способна дори да стана от земята. Надявах се, че ще изглежда, сякаш спи. Но лицето ѝ е изкривено в посмъртен гърч, очите ѝ са изскочили от орбитите, вратът ѝ е пречупен наляво. Протягам трепереща ръка и докосвам косата ѝ, полуотворените ѝ устни. Падащото ѝ тяло е все още пред очите ми. Нищо от това, на която се надявах от дълбините на душата си, не се случи. Небесата не се отвориха, бял гълъб не полетя. Никакво чудо не се случи. Умря като човек от плът и кръв. Не е магьосница, не е светица, а само момиче, което не успя да доживее двадесет и три години. 

Капакът на ковчега хлопва, боядисан е в черно, а отгоре е нарисуван бял кръст. Надзирателите вдигат ковчега и го отнасят. И аз го съпровождам, докато ме държат краката, с пръсти, докосващи затворения капак. 

Видях Я. Наистина ли, Криста?

Невинна съм. Така ли, дъще моя?

1881

Започна през лятото. 

В кръчмата не можеше да се диша, бяхме запретнали блузите си до мишниците, слагахме си студени мокри кърпи зад врата, прозорците бяха широко отворени. Косите на всички ни залепваха за вратовете и ругаехме, че точно днес не беше дошъл бръснарят, на когото обикновено позволявах да подстригва на една от масите, при условие че всеки от клиентите му си поръча поне една чашка. Обичах кръчмата, в която бях родена. Тук миришеше на дърво, бира и настърган сапун, който наред с отрязаните коси се набиваше в пролуките между дъските. Стените бяха измазани с бяла мазилка и покрити с иконки, зад чиито рамки през лятото втъквах сушени цветя, а през зимата – борови клонки. Личи си, че е пипала женска ръка, както би казал мъжът ми. 

Така се грижех и за покривките върху осемте дървени маси в помещението. Някога бяха бели, но от непрекъснатото пране и ползване пожълтяха, само че аз винаги се прегърбвах над всяка дупчица, над всяка разшита дантелка, над всяко петно от сос или бира. Кахлената печка беше смарагдовозелена, тезгяхът с канелката – толкова излъскан, че човек можеше да го използва вместо огледало, зад него – два реда стъкларии, а над тях – два портрета, един на Негово Императорско Величество, а другият – на императрицата на кон. От кръчмата се влизаше в кухнята, от кухнята – в дневната или на двора, където някога беше оборът, сега обаче там имаше само купчина дърва и кокошки. През онова лято бях на тридесет и пет и вдовица от пет години. След смъртта на мъжа ми в кръчмата живеехме и работехме три жени – аз, първата ми и единствена дъщеря, и Анежка, сираче и прислужница. Пишеха името на дъщеря ми по различен начин – Кристина, Христина, Кристияна, но никой не ѝ казваше другояче освен Криста. В онзи съдбовен ден я пратих с издраскано гюмче и запретната пола в гората, за да набере боровинки. 

Момичето отишло в гората, както всеки ден, писаха после.

Но на шестнадесет години щерка ми вече не беше никакво момиче. Завърши училище с отлични оценки, по-умна и оправна жена човек трудно би намерил, само дето обичаше да ходи на училище, слабоумна, изражението ѝ все още беше детско, невинна, но със съзряло тяло, безсрамна, имаше тъмна коса, красива, дълга и с богати къдрици като на императрицата, дама, с гъсти вежди, още по-гъсти мигли, под носа – нежен мъх, и беше малко по-висока от мен, мъжествена. Още на пет години я курдисах на табуретката в кухнята и ѝ връчих остър нож, че да разделя порциите, отзивчива; на осем години хвана брадва да цепи дърва за печката, груба, на десет години можеше с нетрепваща ръка да счупи врата на пиле, да го обезкърви и оскубе, можеше и да вземе точилка, да удари с нея риба по главата, да я хване под хрилете и да ѝ извади вътрешностите. Кръвожадна. Много се изписа за нея и още много има да се пише. 

Към всеки ден подхождаше с хъс, за който всеки можеше да ѝ завиди. 

Също както и мен я отвращаваше, че виси в кръчмата, която се руши над главите ни. И че при нас идват само Стехлик и дърварите му, които още като дете я дърпаха за връзките на престилката и се смееха, когато не можеше да им се изскубне. 

В онзи ден Стехлик седеше вътре и пиеше бира. Пиеше я безплатно при мен, при това аз му изплащах дълга си на всяко първо число от месеца, та затова си позволяваше да се разполага както си иска. Колкото повече изпиваше, толкова повече му идваше меракът. Знаех, че един ден така ще се напие, че ще ме вземе насила. Изпитвах ужас, че мъж, когото никога не съм тачила, ме държи в лапите си. Трябваше да бъда внимателна. Постоянно му се усмихвах, понякога се навеждах и го докосвах леко, друг път разхлабвах кока си, трети път навлажнявах устни, оставях го да се отърка в мен с коляно или ръка и тутакси чевръсто се изплъзвах. Освен това през всички тези години Стехлик беше единственият, който ми предложи брак. Пак беше къркан, но го рече искрено. Нещо такова: „Лойзичка, някога не ти ли е хрумвало да се омъжиш за мен?“.

И в онзи ден, когато Криста отиде сама в гората, пак обмислях дали да приема предложението му. 

Въпреки всичко, което се случи, въпреки западащата кръчма и лошата репутация, все още бях млада вдовица. В крайна сметка всяка се омъжва. А аз винаги съм била по-хубавка от всяка. Освен младото ми самотно тяло към брак ме тласкаше и счетоводната книга. 

В онзи ден вече носех на Стехлик четвърта бира. По гърба ми се стичаше капка пот, мускулите под полите ми се се стягаха. Стехлик беше навил ръкавите на ризата си и четеше вестник. Вдигна поглед към мен. Видях колко са сини ирисите му и колко са кръвясали склерите. 

Сложих пред него чашата точно когато в стаята нахълта Криста. Изглеждаше кошмарно. Лицето ѝ беше бяло, а ръцете – омазани от боровинките, лилави по пръстите и червени по дланите. Подобни петна имаше и по роклята, на коленете. Протегнах ръка към нея, но в този миг очите ѝ се подбелиха и тя се свлече на земята, като че я бяха покосили. Свести се само като я докоснах. Изражението ѝ беше отнесено, клепачите ѝ трепереха. 

Стехлик се наведе иззад масата, попита дали да извика доктор. Анежка изтича от кухнята, падна на колене до Криста и се опита да я свести със студената вода, която капеше от края на намокрената ѝ престилка.

 – Криста? Кристина, какво стана? Какво ти е? Някой стори ли ти нещо?

Щерка ми затвори очи и затрепери. По челото ѝ изби пот. Започна да стене ужасно. Хванах я за раменете, разтърсих я и накрая не ми остана нищо друго, освен да ѝ плесна два шамара – по един на всяка буза – както правех, когато не слушаше. Едва я ударих и главата ѝ тупна на паркета, беше като умряла. Анежка нежно докосна косата ѝ. Криста отвори очи и изрече онова, което после с години повтаряха всички вестници в страната.

– Видях Я.

Наведох се към нея.

– Какво видя, Криста?

– Божието слово – прошепна тя.