Жилищен квартал с панелни блокове в провинциален град през 90-те години на миналия век. Бинту расте в семейство, в което цари отчуждението. Баща ѝ е конгоанец, религиозен до фанатизъм и неуспял писател, който не може да си намери работа и прекарва дните си в писане на мемоари. Загубата на илюзии е съпроводена с нарастващата му алкохолна зависимост и прояви на домашно насилие. Въпреки всичко Бинту обожава баща си и се опитва да му помогне. Когато става ясно, че спасение няма, тя прекъсва всякакви контакти с него. Тридесет години по-късно Бинту се оказва в подобна ситуация. Разведена и отчуждена от сина си, тя все още живее в стария квартал с високите жилищни блокове, които сега изглеждат още по-западнали, и се бори със своите зависимости. Учителската заплата ѝ осигурява известна стабилност, докато един ден в училище тя губи контрол и е принудена да се изправи срещу травмите от детството си. „Тули Салуму е обрисувала главната героиня Бинту с дълбоко психологическо проникновение, присъщо само на опитните романисти. Със съвкупност от въздействащи детайли тя създава реалистичен и затрогващ портрет на Бинту, баща ѝ Юма и майка ѝ Кристел. Без съмнение един впечатляващ дебют.“ — De Standaard **** „С обезоръжаваща откровеност и неподправен реализъм Тули Салуму разказва какво е да израснеш като цветнокожо момиче в среда, в която цветът на кожата все още е определящ фактор. Романът ѝ е силен дебют, посветен на проявите на расизма в ежедневието ни.“ — Het Nieuwsblad ****

Старица се взира в миналото си: в безгрижното си детство, в последвалите го жълти звезди, във влака за Треблинка, очакващ я на кюстендилската гара през 43-та, в зрелостта си в народната република и в старостта си в наши дни. Петнайсетгодишната ѝ внучка се бори в Канада с предателството и самотата. Ще намерят ли двете път една към друга? Дали пренесените през десетилетията горчиви уроци ще послужат и днес? Това е историята на едно семейство – в нея има война, гонения и раздяла, но също воля за живот и любов.

Както подсказва подзаглавието ѝ, книгата Нещотърсач съдържа истории за 44 предмета от близо и далеч. Любопитната и разнообразна селекция, подредена тематично, включва изненадващи находки от целия свят: ботуши от Бутан, тротоарни плочки от Барселона по дизайн на Гауди, чаши за вино от Страната на баските, брошка с формата на сърце от Сараево, еспадрили от Пиренеите, скарабеи от Древен Египет, кутия с боклук от Ню Йорк, парче оранжев плат от “Плаващите кейове” в езерото Изео, словенски звънящ змей, карта на Източен Берлин и много други. Разказвайки историите на конкретните предмети, Екатерина Петрова всъщност разказва и за местата, откъдето те произлизат – Кюстендорф и Катманду, Любляна и Луизиана, Белведере и Билбао, Селчук и Сентръл парк – като същевременно ги поставя в по-широк езиков, културен, исторически, антропологичен или географски контекст. Находчива смесица между пътеписи, есета и разкази, текстовете са внимателно проучени и подплатени с любопитни факти, но пречупени през субективния поглед на авторката, както и личната ѝ биография на пътешественик, преводач и нещотърсач. Художествено претворено през естетското око на Люба Халева, една от най-забележителните съвременни български илюстраторки, оформлението на книгата чудесно и с чувство за хумор улавя духа и настроението на историите. По този начин самата книга също се превръща в красив, носещ удоволствие и радост предмет – за четене и препрочитане, за притежаване и подаряване.

Сизиф блуждае из ада с празна инвалидна количка и не знае какво точно търси там, освен че трябва да вземе дъщеря си, която е с множество проблеми в развитието, от дневния център. Мисия, в която тя всеки път се проваля, след което, разочарована, се връща в занемарения си апартамент на приземния етаж в странен жилищен комплекс. Когато хазяйката ѝ, сякаш от нищото, завързва разговор с нея, спомените ѝ внезапно започват да се възвръщат. „Дни като странни симптоми” е битка с унинието, експедиция до границите на майчинството, на надеждата и отчаянието, на живота и смъртта. Роман, който те уцелва като убиец от засада, жегва и сърцето, и ума, стреля безкомпромисно точно. — в-к „НРК” „Дни като странни симптоми” е многопластов роман с препратки към философията и гръцката митология. Безмилостната фрагментарна форма и невинаги лекият стил, избрани от Леонике Барвалт, свидетелстват за кураж и оригиналност. Читателят, който ще се осмели да се впусне в разказа за тази на пръв поглед затворена в себе си майка, ще бъде дълбоко трогнат от този изключителен роман. — Лаудацио на журито на Литературната награда на банка БН

Роман, написан под формата на детективска история, „Животът си е мой“ описва взаимоотношенията между три жени от различен социален произход: Анджела Поп, галеристка (и отскоро майка), Грета Рот, полицай в отдел „Убийства“ и Карла (Разия), секс – работничка. Докато страда от следродилна депресия, Анджела изпитва силна нужда за контрол, нужда, която в края на краищата взима формата на една инсталация, която героинята замисля с името „Животът си е мой“, посветена на дъщеря ѝ Елиза и на сестра ѝ Раиса. В плана ѝ влизат Карла, с която се срещат случайно на едно излизане в града и един бивш състудент, журналистът Лазар Митря. Карла обаче е и любимата – за кратък период от време, на Грета, полицайката, назначена да разследва съмнителната смърт на Анджела Поп. Различните сюжетни линии се заплитат около тази дилема: смъртта на Анджела убийство или самоубийство е? Ако е престъпление, кой е виновникът? Има ли други съучастници? Заподозрени по случая стават всички близки на „жертвата“. Подозрението и напрежението, наративът между героите, се поддържат до края, когато научаваме, че Анджела Поп е използвала всички връзки, за да завърши плана си успешно: инсталация – манифест. Желанието за самоубийство и знаците за деградирала психика на героя са разпръснати през целия роман, обаче не водят до директното заключение, че това е бил изборът на Анджела, така че дилемата престъпление – самоубийство се поддържа до финала на книгата. „Животът си е мой“ деконструира стереотипите и предубежденията, свързани със семейството, с рода, със сексуалността или с психичните смущения. Романът приключва така – с един манифест, който подканва към размисъл, приемственост, разбиране и емпатия.

Да мълчи и да бъде съучастник? Или да се обърне към правосъдието и да се страхува от отмъщение? Матео се завръща в семейния си дом в Мадрид, след като е бил уволнен от архитектурното бюро, в което е работил в Барселона. Когато случайно намира пистолет сред вещите на баща си Хуан, Матео започва да подозира, че той е имал връзка с атентат на ЕТА, извършен преди двадесет години в квартала. Успоредно с това читателят ще се запознае с историята на Мален, която през 2000 г. планира убийството на съдия в същия квартал, където живеят Хуан и Матео, но чието изпълнение има неочакван край. Разследването, което Матео предприема, за да открие истината, ще го доведе до разкриването на дълбоки тайни, които биха могли безвъзвратно да разрушат основите на живота му и на хората, които обича. Въз основа на истински атентат, извършен преди двадесет и пет години в Мадрид, в своя първи и вълнуващ роман Антонио Йерас размишлява върху изкуплението и възможността да промениш живота си. И върху това как десетилетия след края на ЕТА жертвите и извършителите се опитват да възстановят живота си след общо минало, белязано от насилие и отмъщение.

История на млада жена, която се скита из сюрреалистична Варшава в скъсана сватбена рокля. Тя е изцапана със златна боя, вместо чанта държи бутилка вино, а в корсета си крие откраднат предмет. Завръщането ѝ у дома е затруднено от апокалиптичната жега и облака черен дим, който се носи над града. Хората, които среща по пътя си, са дори по-изненадващи от времето в столицата. Амброжи иска да създаде шедьовър, макар че му липсва талант. Рамона се грижи за дланите на клиентките си комплексно: прави маникюр и гледа на ръка. Стефан твърди, че е албинос – или поне една част от тялото му е такава. Разговорите с тях са повод да разкаже за себе си и за преживяванията си. Или по-скоро: за личността, в която се превъплъщава в момента, тъй като истинското име на героинята докрай остава тайна. Знаем само псевдонима ѝ – тя се представя като камгърл Вайълет Лав пред мъжете, които ѝ плащат, за да изпълнява техните фантазии, при това не само сексуални. „Изненадана съм от този дебют: Жарув е написала сложна, заплетена и изключително чувствена книга, в която всяко изречение е добре обмислено и необходимо. Пъзелът, разпръснат от авторката в „Омагьосване на змии...“, може да бъде сглобен отново в една не особено приятна картина – може би, в духа на Дейвид Линч, не всички елементи ще паснат на мястото си, може би в ръката ни ще остане портрет на облечен в черно човек от крайградска спирка или парче от счупено огледало. Но през лабиринта на тази история минава нишка, която помага да се открие смисълът. Трябва да се следва категорията на погледа и властта. Кой е по-силен? Човекът, който гледа, или този, който играе пред нечий поглед?“ Олга Врубел

Жена вижда морето за първи път, полароид вади чужди снимки, хора се обезкостяват, за да излекуват нещастието си. В този сборник нито едно събитие не е прекалено тривиално и нито една реалност - прекалено абсурдна. Разказите предизвикват въображението на читателя, като го отвеждат на пътешествие от реализма през абсурдизма чак до сюрреализма. Книга, написана така, че да ви разсмее, просълзи, да ви подтикне да съзирате, сякаш за първи път, ежедневните предмети, листата, себе си, водата за гледане.

Докъде сме готови да стигнем заради другия? Даниела израства в семейство, в което вместо хора я обгръщат страхове. Те се появяват в странна закономерност – всеки август. За нея слънчевите дни не са приятни, а болезнени. Когато след това в университета среща Щепан, мисли, че най-сетне да се спаси от неприятните си лета. Но няма представа, че от това минало не може да се избяга. В романа Якуб Станюра по оригинален начин повдига важната тема за гаслайтинга – особена форма на манипулация, която насажда съмнения у жертвата относно собствената ѝ рационалност, памет и цялостно възприятие за реалността. В книгата си Якуб Станюра по съвсем необикновен начин разкрива как функционират отношенията между манипулатора и жертвата му и разобличава механизмите, които въвличат жертвата в патологичната връзка и след това – въпреки всякаква рационалност – я задържат там. — Петра Дворжакова, писателка За мен гаслайтингът е кошмар. Представата, че ще преживея нещо и някой друг ще ме убеждава в обратното, в това, че си измислям, че полудявам, ми се струва ужасяваща. Чрез романа исках да обърна внимание на тези манипулативни техники. — Якуб Станюра, автор

Сара тъкмо е навършила деветнайсет години и заради потисната травма от миналото усеща нарастващ страх, че тази година ще умре. И заради това лятото, което би трябвало да е най-безгрижното в живота, между гимназията и университета, тя го прекарва в тревожност. Излиза с приятели по алтернативни клубове, опитва да се сдобри с бившето си гадже Виктор, много пие и иска всички да я забележат, въпреки че всъщност е затворена. Всичко се променя, когато в мрачната зала на клуба Сара има първото съновидение, в което травмата от миналото оживява - отново се сблъсква с деветнайсетгодишната си братовчедка Лара. На следващата сутрин Сара се събужда с изтръпване в ръката, което се разпространява и Сара открива, че има неназована болест, с която ще живее нормално, но винаги ще е с нея. Сара, когато получава първия знак, че страхът й от смъртта е оправдан, започва панически да се занимава с анализирането на това понятие, на тялото си като нещо, което е крехко и преходно, и чрез тези размишления пораства много бързо. Започва курсове по изобразително изкуство, където се запознава с Тиса и Балша, двамата са ексцентрични и двамата са се срещали в миналото със смъртта, и единият, и другият имат погребани травми. В Тиса Сара намира пример, а в Балша се влюбва. През отношенията си с тях Сара се изправя пред настоящето, бъдещето и миналото си - семейна трагедия, която е белязала цялото й порастване, смъртта на братовчедка й Лара. Уязвимо и силно, игриво и вълнуващо. Изключителният роман на Наджа Петрович започва като тийнейджърска драма за порастването, но бързо се превръща във вълнуваща интимна изповед - ефирна и поетична, а същевременно трогателна и болезнена. Това е история за дълбока и същностна крехкост, за страха от смъртта, но и за страха от живота. — Сърджан Голубович Повествованието на Сара, изпълнено с отклонения и често оцветено с лек самоироничен хумор, не е стереотипният литературен глас на подрастващия. Отклоненията в историята й често се сгъстяват в удивителни езикови образи, които получават и „външен“ еквивалент: без да се ограничава до чисто реалистична проза, авторката е внесла в романа важни фантастични мотиви и цели онирични сцени, които интегрира хармонично и изключително функционално в повествованието и ги използва като значими структурни елементи на цялото произведение. — Из становището на журито в състав проф. д-р Йелена Панич Мараш, проф. д-р Предраг Петрович и д-р Тияна Тропин при присъждането на наградата "Гроздана Плуич " за най-добра прозаична книга за 2023 година.