"Всички добри барбита" е роман за Ваня, милениалка, която навършва тридесет и осъзнава, че нищо в живота й не е такова, каквото си е представяла. Не е станала известна писателка, а сценаристка на евтини сапунки, няма деца, няма любовна връзка, страда от силна тревожност, а отношенията й със семейството съвсем не са добри. Когато на вратата й се появява бившата й приятелка с бебе, Ваня, въпреки че Светлана е разбила сърцето й, я оставя да остане при нея за известно време. Това я кара да преосмисли живота си. Разкъсвана между желанието да се занимава с това, което обича, и нуждата просто да оцелее в Белград в днешно време, Ваня разбира, че трябва да промени нещо. Импулсивно напуска работата си в сапунката, която пише, а в същото време хазяинът й я гони от апартамента, за да настани семейна двойка от Русия, от която може да получи много по-висок наем. Светлана си тръгва, отново я изоставя, а Ваня остава сама и внезапно се чувства отново като малко момиче, неспособно да се грижи за себе си. Докато си събира багажа, случайно разлива вряла вода върху крака си и получава тежко изгаряне. А после се пита — дали наистина е било случайно? Без да знае какво да прави, Ваня се връща да живее при майка си в малък град близо до Белград, където я очаква всичко, от което е бягала. „Ако умеех да пиша, щях да пиша като Катарина. Зад тази шеговита мисъл, която ми минава през ума, всъщност се крият възхищението ми и удоволствието от езика на Катарина Митрович и от истинността на думите ѝ. Катарина пише за себе си, но пише и за мен, за сестра ми, за майка ми, за приятелите ми. Докато четете този роман, ще имате чувството, че някой го е писал за вас.“ Владимир Тагич „Бързо, вълнуващо, остроумно, образно и дълбоко преживяно. Всички добри барбита са живи, съществуват с протегнати ръце, рошави коси, стъклен поглед и ни се смеят в лицето.“ Аница Добра

В „Щом животните” една жена изследва връхлитащото я след раждането на първото ѝ дете – изживяване толкова мрачно, че тя се съпротивлява на езика и смисъла. Търси опора в животинското царство, в старите митове, в снимки, имейли и дори в списъците си за пазаруване от периода около раждането. Как се превръщаш, дълго след като детето ти е дошло на този свят, в майка? И как съединяваш отново отломките от един човек, който се е разпаднал? Разтърсващ разказ, който опипом кара читателя да се замисли. Великолепно отчаяние. — в-к „НРК ханделсблат” Лизелот Мариен дебютира с изключително силен и нищо неподминаващ роман за майчинството. „Щом животните” е едновременно протокол от екзистенциално търсене и творба с блестяща стилистика. — в-к „Тейд”

Роман, написан под формата на детективска история, „Животът си е мой“ описва взаимоотношенията между три жени от различен социален произход: Анджела Поп, галеристка (и отскоро майка), Грета Рот, полицай в отдел „Убийства“ и Карла (Разия), секс – работничка. Докато страда от следродилна депресия, Анджела изпитва силна нужда за контрол, нужда, която в края на краищата взима формата на една инсталация, която героинята замисля с името „Животът си е мой“, посветена на дъщеря ѝ Елиза и на сестра ѝ Раиса. В плана ѝ влизат Карла, с която се срещат случайно на едно излизане в града и един бивш състудент, журналистът Лазар Митря. Карла обаче е и любимата – за кратък период от време, на Грета, полицайката, назначена да разследва съмнителната смърт на Анджела Поп. Различните сюжетни линии се заплитат около тази дилема: смъртта на Анджела убийство или самоубийство е? Ако е престъпление, кой е виновникът? Има ли други съучастници? Заподозрени по случая стават всички близки на „жертвата“. Подозрението и напрежението, наративът между героите, се поддържат до края, когато научаваме, че Анджела Поп е използвала всички връзки, за да завърши плана си успешно: инсталация – манифест. Желанието за самоубийство и знаците за деградирала психика на героя са разпръснати през целия роман, обаче не водят до директното заключение, че това е бил изборът на Анджела, така че дилемата престъпление – самоубийство се поддържа до финала на книгата. „Животът си е мой“ деконструира стереотипите и предубежденията, свързани със семейството, с рода, със сексуалността или с психичните смущения. Романът приключва така – с един манифест, който подканва към размисъл, приемственост, разбиране и емпатия.

История на млада жена, която се скита из сюрреалистична Варшава в скъсана сватбена рокля. Тя е изцапана със златна боя, вместо чанта държи бутилка вино, а в корсета си крие откраднат предмет. Завръщането ѝ у дома е затруднено от апокалиптичната жега и облака черен дим, който се носи над града. Хората, които среща по пътя си, са дори по-изненадващи от времето в столицата. Амброжи иска да създаде шедьовър, макар че му липсва талант. Рамона се грижи за дланите на клиентките си комплексно: прави маникюр и гледа на ръка. Стефан твърди, че е албинос – или поне една част от тялото му е такава. Разговорите с тях са повод да разкаже за себе си и за преживяванията си. Или по-скоро: за личността, в която се превъплъщава в момента, тъй като истинското име на героинята докрай остава тайна. Знаем само псевдонима ѝ – тя се представя като камгърл Вайълет Лав пред мъжете, които ѝ плащат, за да изпълнява техните фантазии, при това не само сексуални. „Изненадана съм от този дебют: Жарув е написала сложна, заплетена и изключително чувствена книга, в която всяко изречение е добре обмислено и необходимо. Пъзелът, разпръснат от авторката в „Омагьосване на змии...“, може да бъде сглобен отново в една не особено приятна картина – може би, в духа на Дейвид Линч, не всички елементи ще паснат на мястото си, може би в ръката ни ще остане портрет на облечен в черно човек от крайградска спирка или парче от счупено огледало. Но през лабиринта на тази история минава нишка, която помага да се открие смисълът. Трябва да се следва категорията на погледа и властта. Кой е по-силен? Човекът, който гледа, или този, който играе пред нечий поглед?“ Олга Врубел

​„Всичката любов от една изгоряла снимка“ насочва прожектора към връзката между три поколения жени, които разбират света по начини, почти несъвместими един с друг. ​Семейството и неговото крехко равновесие са разтърсени от внезапното хоспитализиране на най-възрастната от тях. Парализиращите страхове придобиват очертания с приближаването на неизбежната смърт. Техните защитни механизми – и най-вече начините, по които всяка паразитира в живота на другата в името на дълга и майчината любов – излизат на повърхността. Лея, която се намира по средата (на дистанцията), е тази, която улавя промените, тази, която пресява реалността (за себе си), старае се да я запише и да ѝ придаде смисъл; тази, която постоянно договаря своята идентичност в опит да открие коя остава тя извън ролите на дъщеря и майка, и да намери път към (един) пристан.

Жилищен квартал с панелни блокове в провинциален град през 90-те години на миналия век. Бинту расте в семейство, в което цари отчуждението. Баща ѝ е конгоанец, религиозен до фанатизъм и неуспял писател, който не може да си намери работа и прекарва дните си в писане на мемоари. Загубата на илюзии е съпроводена с нарастващата му алкохолна зависимост и прояви на домашно насилие. Въпреки всичко Бинту обожава баща си и се опитва да му помогне. Когато става ясно, че спасение няма, тя прекъсва всякакви контакти с него. Тридесет години по-късно Бинту се оказва в подобна ситуация. Разведена и отчуждена от сина си, тя все още живее в стария квартал с високите жилищни блокове, които сега изглеждат още по-западнали, и се бори със своите зависимости. Учителската заплата ѝ осигурява известна стабилност, докато един ден в училище тя губи контрол и е принудена да се изправи срещу травмите от детството си. „Тули Салуму е обрисувала главната героиня Бинту с дълбоко психологическо проникновение, присъщо само на опитните романисти. Със съвкупност от въздействащи детайли тя създава реалистичен и затрогващ портрет на Бинту, баща ѝ Юма и майка ѝ Кристел. Без съмнение един впечатляващ дебют.“ — De Standaard **** „С обезоръжаваща откровеност и неподправен реализъм Тули Салуму разказва какво е да израснеш като цветнокожо момиче в среда, в която цветът на кожата все още е определящ фактор. Романът ѝ е силен дебют, посветен на проявите на расизма в ежедневието ни.“ — Het Nieuwsblad ****

Докъде сме готови да стигнем заради другия? Даниела израства в семейство, в което вместо хора я обгръщат страхове. Те се появяват в странна закономерност – всеки август. За нея слънчевите дни не са приятни, а болезнени. Когато след това в университета среща Щепан, мисли, че най-сетне да се спаси от неприятните си лета. Но няма представа, че от това минало не може да се избяга. В романа Якуб Станюра по оригинален начин повдига важната тема за гаслайтинга – особена форма на манипулация, която насажда съмнения у жертвата относно собствената ѝ рационалност, памет и цялостно възприятие за реалността. В книгата си Якуб Станюра по съвсем необикновен начин разкрива как функционират отношенията между манипулатора и жертвата му и разобличава механизмите, които въвличат жертвата в патологичната връзка и след това – въпреки всякаква рационалност – я задържат там. — Петра Дворжакова, писателка За мен гаслайтингът е кошмар. Представата, че ще преживея нещо и някой друг ще ме убеждава в обратното, в това, че си измислям, че полудявам, ми се струва ужасяваща. Чрез романа исках да обърна внимание на тези манипулативни техники. — Якуб Станюра, автор

Облекчението, което Ернест изпитва, когато баща му се самоубива, ще трае съвсем кратко. Скоро той ще открие, че раните от миналото му, онези, които е смятал за забравени, са по-отворени от всякога. Възможността да живее в „истинска къща“, както той нарича дома, който наследява, съживява желанието, което го съпътства още от детството: да създаде идеалното семейство. Въпреки това неспособността му да разбере майка си и съпругата си, които настояват да поемат контрола над живота си, постоянното влияние на баща му и появата на стара любов ще разклатят основите на настоящето му – онези, върху които Ернест възнамерява да изгради новата си идилична реалност. Както дълбоката и съвременна тематика, така и дозата хумор карат „Една истинска къща“ да се откроява като роман с нарастващо психологическо напрежение, който е едновременно близък и динамичен.

Изминали са вече няколко години, откакто Люк и Ели за пръв път са стъпили на повърхността на Червената планета. Със засаждането на вишни на Марс, единствените растения, които засега успяват да виреят на тази мрачна планета, баща и дъщеря започват вълнуващо преследване на тайните, погребани под пластовете червеникав прах. Дърветата, отрупани с тъмночервени плодове, растат под куполите на всички специализирани оранжерии, освен в една — Район 24. Докато вътрешността на астронавтските им костюми все повече се изпълва със самота, страх, неразбиране и тъга, трагичните събития от миналото продължават да ги притискат като мрачната марсианска мъгла. Макар често да се принуждават да не мислят за дома, който временно са напуснали, искрите на техните истории и спомени не могат да бъдат напълно угасени — те ги връщат към дребните, но важни моменти и събития, оформили живота им. Защо е важно как Ели яде вишните и кое дърво е засадил Люк като малък? Могат ли старата ферма, овощната градина, близкото езеро, утихналият селски панаир и мрежата от преплетени канали и горички да бъдат скелетът и жизнената система на едно семейство? В дебютния си роман Борис Джинич умело преплита миналото и настоящето на своите герои и ни поднася трогателна история за силата на спомените, любовта, болката, страданието и неразривните връзки между хората. "Район 24" ни напомня, че дори на най-мрачното място е възможно да съхраниш радостта от живота и вярата, че си струва да се върнеш към онова, което те очаква. Роман за силата на спомените, любовта, страданието и неразривните връзки между хората.

Щрихи е роман за Мия и нейното семейство, което след като Словения става независима държава, преживява т. нар. „изтриване“ (izbris). Изтриването на пребиваващите е един от най-мрачните моменти в съвременната словенска история: през 1992 г. повече от 25 000 човека – предимно някогашни граждани на останалите югославски републики – са незаконно изтрити от регистъра на постоянно пребиваващите. В рамките на една нощ губят юридическия си статус, личните си документи и основните си човешки права, с което стават невидими в собствената си страна. Романът разкъсва тишината около тази травма – за нея не говори нито семейството, нито обществото. Историята на Мия предлага интимен поглед към другата, по-малко словесна страна на словенската независимост и разпадането на Югославия. С фин хумор и изтънчен повествователен глас авторката разкрива как обществените и политическите промени се оглеждат в ежедневния живот на индивида. С този роман словенската литература за пръв път предоставя разглеждане на изтриването от перспективата на едно дете – момиче, което първо не разбира значението на гражданството, границите и идентичността, а в течение на порастването си все повече осъзнава защо е важно да имаш „достатъчно ченгелчета“ върху последната буква на фамилията си. Дебютът на Тина Перич, при все че се захваща с взискателна тематика – с изтриването – и при все че почти всяко изречение, написано по темата причинява болка, не е горчиво четиво. Бюрократичният ход, който в детството на главната героиня е получил специално име – „проблемът с документите“ – не само изтрива бащата на Мия от регистъра на постоянно пребиваващите и го лишава от работа, както и от всички права, но и така да се каже го изтрива и от нейния живот. За щастие не за дълго. — Милица Антич Габер

Той е на 24 години, наполовина неаполитанец и наполовина унгарец, учил е в Болоня, иска да стане режисьор и все още търси пътя си: това е първоначалният профил на главния герой в „Накратко“, блестящият дебют на Давиде Ди Лоренцо. Казва се Давиде, точно като автора на романа, и го срещаме за първи път в Будапеща, града, в който е родена и израснала майка му. Той е оставил зад себе си Италия, приятелите си, семейството си и въпреки че животът в чужбина не му спестява гротескни приключения, ежедневието му е сънливо и блуждаещо. Едно пътуване до Берлин няма да промени нещата, които обаче започват да се задвижват едва с приемането му в училището за киноизкуство и преместването му в Рим. Квартал „Пинието“, нощите, прекарани в танци (и последващите им авантюрни прибирания), умората и новите срещи ще допринесат за пробуждането на Давиде, който се опитва да разгадае една загадка: безсмисленото, но все по-често появяване на едно счупено яйце на стълбището. Давиде Ди Лоренцо успява да разкаже с иронична точност ежедневието на един младеж на прага на зрялостта, както в неговата домашна и меланхолична среда, така и в безкрайните римски вечери или в алкохолните партита из Европа. „Накратко” е безгрижен и трогателен роман, който запазва целия разчупен ритъм и свежестта на 20-годишната възраст.

Сара тъкмо е навършила деветнайсет години и заради потисната травма от миналото усеща нарастващ страх, че тази година ще умре. И заради това лятото, което би трябвало да е най-безгрижното в живота, между гимназията и университета, тя го прекарва в тревожност. Излиза с приятели по алтернативни клубове, опитва да се сдобри с бившето си гадже Виктор, много пие и иска всички да я забележат, въпреки че всъщност е затворена. Всичко се променя, когато в мрачната зала на клуба Сара има първото съновидение, в което травмата от миналото оживява - отново се сблъсква с деветнайсетгодишната си братовчедка Лара. На следващата сутрин Сара се събужда с изтръпване в ръката, което се разпространява и Сара открива, че има неназована болест, с която ще живее нормално, но винаги ще е с нея. Сара, когато получава първия знак, че страхът й от смъртта е оправдан, започва панически да се занимава с анализирането на това понятие, на тялото си като нещо, което е крехко и преходно, и чрез тези размишления пораства много бързо. Започва курсове по изобразително изкуство, където се запознава с Тиса и Балша, двамата са ексцентрични и двамата са се срещали в миналото със смъртта, и единият, и другият имат погребани травми. В Тиса Сара намира пример, а в Балша се влюбва. През отношенията си с тях Сара се изправя пред настоящето, бъдещето и миналото си - семейна трагедия, която е белязала цялото й порастване, смъртта на братовчедка й Лара. Уязвимо и силно, игриво и вълнуващо. Изключителният роман на Наджа Петрович започва като тийнейджърска драма за порастването, но бързо се превръща във вълнуваща интимна изповед - ефирна и поетична, а същевременно трогателна и болезнена. Това е история за дълбока и същностна крехкост, за страха от смъртта, но и за страха от живота. — Сърджан Голубович Повествованието на Сара, изпълнено с отклонения и често оцветено с лек самоироничен хумор, не е стереотипният литературен глас на подрастващия. Отклоненията в историята й често се сгъстяват в удивителни езикови образи, които получават и „външен“ еквивалент: без да се ограничава до чисто реалистична проза, авторката е внесла в романа важни фантастични мотиви и цели онирични сцени, които интегрира хармонично и изключително функционално в повествованието и ги използва като значими структурни елементи на цялото произведение. — Из становището на журито в състав проф. д-р Йелена Панич Мараш, проф. д-р Предраг Петрович и д-р Тияна Тропин при присъждането на наградата "Гроздана Плуич " за най-добра прозаична книга за 2023 година.

„Изчезването на един от нас не влиза в новините, защото не е новина. Останалият свят не мисли за теб – нито когато смъркат кокаина ти, нито когато носят дрехите, които си ушил, нито когато те изгонят от страната.“ Това е историята на Алекс, затворено момче, бежанец от Мексико, който започва стаж в нидерландски университет и се опитва да спаси онова, което може да се спаси. За да живее, той трябва да говори; за да оцелее, трябва да мълчи. „Мълчанието на Алексито“ е завладяващ роман за затворените граници и безграничната смелост, за силата на езика и размитата граница между извършители и жертви. Всички герои в тази книга са измислени. Фактите не са. Книгата е резултат от дългогодишни проучвания и истории на бежанци или депортирани лица, специалисти в областта на бежанското право, преподаватели от различни (мексикански) университети, психолози и травма терапевти, активисти за човешки права, журналисти, хора в нелегалност, извършители и жертви на насилие от картели или банди. Романът хвърля светлина върху влиянието на правителствата върху гражданите, както и върху насилието, свързано с разпространението на наркотици и сексуалните посегателства. Тази завладяваща история разкрива сложните взаимоотношения между „държавите, използващи наркотици“ като Мексико и Европа – континент, който все повече отваря границите си за търсещите убежище, а същевременно е основен транзитен пункт и потребител на кокаин. „Майсторски написан роман. В някои моменти не успявах да сдържа сълзите си. Остър, емоционален и разтърсващ. Надявам се цяла Нидерландия да прочете тази книга.“ — Ники Декер (писателка, CELA #2) „Завлавяващ, феноменален роман. Марьолейн Висер открехва завесата зад изключително мощните мексикански наркокартели.“ — Лекс Болмейер, de Correspondent

Приятелска компания се сформира след инцидент на концерт на италианската поп дива Верда в Берлин, на който българката Нора припада заради прием на свръхдоза психостимуланти. Присъстващите в ложата – гръцкият предприемач Адриан и фотографът швед Йохан, както и двойката от Израел - терапевтът Сол и художничката Лилит, помагат на пострадалата. Шестимата постепенно се сближават и започват да се срещат на различни места из Европа. Всеки от тях изглежда успешен и щастлив човек, но дълбоко в себе си носи травмите от миналото. Тези травми пораждат у всеки „малък грях“ – пристрастеност към алкохол, психостумуланти, изневяра, лъжа, манипулации и самонадеяност. Нора се увлича по Йохан, а Адриан и Сол решават да изградят модерен ритрийт център на остров Крит. Компанията се събира там на почивка. По време на групова терапия, всеки споделя своя „малък“ грях. Лилит заявява, че е прелюбодействала с Адриан. Разтърсен от чутото, Сол се подлага на древния ритуал на прескачане на бик, който символизира Божия съд. Бикът го наранява. След време всеки един се опитва да се справи с пораженията от този ден. Йохан вече не пие. Лилит и Адриан живеят заедно в Сан Франциско. Нора лекува зависимостта си, а Сол е инвалид. Един ден той получава пратка от Лилит – негови стари терапевтични записки. В тях пише, че Лилит вероятно е рожба на кръвосмешение. Разбира, че на груповата сесия тя е излъгала, за да го накаже за жестоката му преценка. Нейният „малък“ грях е бил лъжата, а не изневярата.